ЕКРАНИ

     Гледам екрани.

     Екранът на телевизора е правоъгълен. Различни светлинки показват различни неща. Появават се хора, някои са тъжни, други – красиви, трети не приличат на хора. Има и животни, те са по-щастливи, но са доста грозни. Понякога, особено през нощта, на екрана се появяват голи тела, радват се, тогава няма животни, те са още по-грозни през нощта, не ги дават, защото сигурно знаят, че се страхувам. И всичко се променя толкова бързо, едва успявам да видя всичко и то започва отново.

     На екрана на компютъра мога да си пускам всичко, което пожелая. И филми, и книги да чета мога, понякога дори мога да гледам какво са си писали влюбени хора. Не е хубаво това, което правя, защото така живея чужди животи, но ми е интересно. На екрана на компютъра животът изглежда по-пъстър, отколкото е в действителност. И цветен – като лист на дъб наесен,  жилите му са вени, а ако се гушнеш в него, милва те и топли.

     А около мен хората се суетят. Толкова ги обичам. Малко са ми размазани, уплашени са, те не виждат света като мене, говорят си, а сенките им вървят след тях като аватари, молекулите им се разтварят в пространството и пак се събират, сякаш са навсякъде и никъде едновременно.

     И те се взираха в екран. Този на електрокардиографа. И после гледаха мен в леглото и си говореха нещо, тихо и бързо. Ехо, нищо не чувам! Така щях да им кажа. Не виждате ли, че съм добре, и с тази болка ще свикна. И ще се оправя. Само веднъж да стана. Ще бъда дъб – силен и огромен, ще топля, а с клоните си ще направя така, че всички да си бъдат вкъщи при мен. Толкова е хубаво да си вкъщи, нали? У дома. Да знаеш, че тук си обичан, че тук си някой значим. Защо ме гледате така? Оставете на мира вашия екран, той само пиука, тревожи се без повод.

     Погледнете света през моите екрани. Погледнете. И ще видите колко е пъстър животът, колко е шумен, красив и сърдечен. Ще видите мен.