Плаваме. Наоколо морето е безбрежно – навсякъде е волно и широко, синева, небето и водата се сливат в общ хоризонт и ние сме щастливи, смятайки, че вървим към него. Хубаво е да плаваш към хоризонта – той изглежда все по-близо и е нужно още филия време и малко сол търпение да го достигнеш. Стискаш зъби, преживяш сухия хляб и се надяваш.

     Корабът е здрав. Въпреки вълнението, което приижда страховито вечер и после се оттегля на зазоряване, въпреки бурите и огромните вихрушки, издигащи стълбове вода и запенена стихия, на пук на всичката непредвидимост и на суровата природа корабът следва уверено и стабилно курса си, сякаш нищо не може да го разколебае, да го отклони от пътя. Не знаем името на капитана, само го наричаме с конституционни прозвища, и всичките те са нежни, уважителни и стойностни – какъвто несъмнено е самият капитан по дефиниция.

     Минава време, търкулват се години, петилетки, десетилетия – океанът е все така безбрежен, корабът също изглежда още здрав, бури се надигат и утихват, ала хоризонтът е точно толкова далече, колкото си беше в началото на плаването. И тогава пасажерите на кораба започваме да се съмняваме и да негодуваме – какво става? Нали уж се движим, при това съвсем прилично? Корабът беше като нов в началото, пълен с енергия и сила, още не е остарял и сега, три десетилетия по-късно, а едва пори вълните с няколко възела скорост. Да не би някой да му е откраднал горивото? Или капитанът да са го сменили без да разберем? Не е възможно, ние не сме слизали на сушата цели трийсет години, няма как да го сменят с друг. Освен да е станал вътрешно-корабен капитански преврат и сега някоя друга, по-некадърна фуражка от обкръжението на стария адмирал да управлява голямата ни лодка. Но по друг курс и в друга посока. Нещо такова трябва да се е случило, защото усещането ни е, че се въртим в кръг, че хоризонтът е мираж, а единствената реалност сме самите ние, очакващите да пристигнем там, където е хубаво, за където сме тръгнали. Всъщност единственото истинско нещо е очакването, така ни се струва понякога, когато сухият хляб съвсем ни вгорчава.

     И после, скупчени на групи или гравитиращи около някаква нова надежда, поостарели на години, не и на мъдрост, пътниците установяваме, че този наш път няма крайна цел и спирка всъщност няма, защото сме зазидани в сянката на съдбите си, а това движение, което сме наблюдавали, е било потокът на времето край нас... Този кораб никога не е плавал, бил е фалшив, билетите, които платихме с нещастния си живот, нямат стойност. Дрейфувал е върху мечтите ни, въртял е перката, надувал е свирката, имало е рулеви, боцман, капитан, всичко е било налице, но никой никога не е възнамерявал да придвижва коритото напред. Просто са събрали парите от билетите ни, купили са си каквото им трябва за охолен личен живот и сега ни залъгват, че хоризонтът е все по-близо, рисуват картини, събития върху илюминатора на времето, а витлото се вихри на място и образува вълни, бури и тайфуни; но всичко е бутафория за замазване на очите, всичко е измама. Защото никой не иска реалността да бъде виждана такава, каквато е. Далеч по-лесно е да формираш действителността според своята потребност. Тази работа се оказа не толкова трудна, особено когато си обожествен заради недостатъците си, харесвани от всички. Когато народът драпа за пасажерски билет и борсовата цена на този пътен лист непрекъснато расте, няма значение дали корабът наистина плава. Важен е билетът, той е символ – преди партийна книжка беше, сега е банкнота; достатъчно е да се качиш на борда и вече си спокоен, че си хванал правия път, напипал си правилната посока. Остава ти само да чакаш, докато този плавателен съд, събрал телата и душите на цял един народ като ковчега на Ной, открие обетованата земя отвъд хоризонта – там, където цари справедливост, хармония и щастие.

     Демокрацията се оказа такъв фалшив билет. Обстоятелствата показаха, че е еднакво лесно да формираш лъжовни мечти и асоциални деструкции в различни и теоретично напълно противоречащи си обществени системи; демокрацията убедително деконструира илюзията, че можеш да живееш собствения си живот волево и съзнателно, щом си позволил реалността да бъде подменена с илюстрации, а щастието – с лотарийна игра, в която триеш днешното, за да намериш вчерашното в огледалото на небъдното утре. И щом доброволно си се лишил от правото и способността да избираш сам боцмана, кърмчията и капитана, пренебрегвайки фундаменталния и горд факт, че корабът е твой. И не желаеш да знаеш посоката на този кораб, воден от други, достатъчно ти е да гледаш и слушаш новините за изкуствените тайфуни, бури и шеметни водоскоци на морето – но без да излизаш на палубата или още по-малко – на мостика, там е само за екипажа на капитана. От там е видно това, за което се досещаш нощем, когато страдаш от липса на сън, на достойнство и от съновидения: онези горе виждат онова, което ти не смееш да видиш – свободата да бъдеш човек. Горд. Независим. В същото време (не)съзнателно се заблуждаваш с откровено лицемерните внушения, че закотвеният кораб уж избягвал огромни водовъртежи, че плавал с най-бързия възможен ход, че хоризонтът е все по-близо, залъгваш се с какви ли не измамни щуротии, нямащи нищо общо с трагичната каютна действителност, в която си принуден да битуваш. Но ти харесват тези реалити. Защото нямат нищо общо с живота. И запълват отнетото ти и обсебено щастие с фуга на просташка загриженост.

     Не е напълно ясно кой точно е виновен за всичко това – дали инфантилните пасажери с корабни билети като бонови книжки за масова интронизация, или капитаните, сменящи се един друг във въртележката на затворената си псевдоаристократична центрофуга. Има ли значение? Едните са отговорни за своята естетична наивност, че демокрацията е достатъчно хапче за успех, другите – за своя морален недостиг на човечност. Пасажерите живеят в измамното бъдеще, капитаните – в окраденото настояще. Познайте кой е по-добре в създанието на днешния живот.

     Плаваме. Доброволно и заедно. Вече три десетилетия. В този ковчег на осъзната гибел. Прав трябва да е Николай Бердяев, когато казва, мисля, в „Предназначението на човека“, че Господ е само Творец. Не е създател на тварта.

     Вероятно не му е било нужно повече.

     Плаваме и се люшкаме в небитието, лишено от дух.

     От време на време чуваме, че звезда е посочила верния път. Намигала сякаш. Полярно. Не на вахтените на палубата, а на нас под палубата, на пасажерите намигала.

     Никой не знае какво е посочила тази звезда. Но казват, че после изчезнала. И корабът в мрака...