Плаваме. Наоколо морето е безбрежно – навсякъде е волно и широко, синева, небето и водата се сливат в общ хоризонт и ние сме щастливи, смятайки, че вървим към него. Хубаво е да плаваш към хоризонта – той изглежда все по-близо и е нужно още филия време и малко сол търпение да го достигнеш. Стискаш зъби, преживяш сухия хляб и се надяваш.
Корабът е здрав. Въпреки вълнението, което приижда страховито вечер и после се оттегля на зазоряване, въпреки бурите и огромните вихрушки, издигащи стълбове вода и запенена стихия, на пук на всичката непредвидимост и на суровата природа корабът следва уверено и стабилно курса си, сякаш нищо не може да го разколебае, да го отклони от пътя. Не знаем името на капитана, само го наричаме с конституционни прозвища, и всичките те са нежни, уважителни и стойностни – какъвто несъмнено е самият капитан по дефиниция.
Минава време, търкулват се години, петилетки, десетилетия – океанът е все така безбрежен, корабът също изглежда още здрав, бури се надигат и утихват, ...