Гледах през прозореца на болничната стая. Морето. Беше тихо или поне така ми изглеждаше… Винаги търсех утеха при него, но сега дори и то не ми помагаше. Зловещата зима сякаш бе отнела от силата му. Струваше ми се, че се бори с нея, но вълните му бяха превърнати в лед. Същият този лед, който бе обгърнал и мен. И не защото вятърът безмилостно развяваше пожълтялото перде, прониквайки с цялата си сила през едва затварящия се прозорец. Не затова!
Леден беше животът ми. Ти лежеше на пружиненото легло, спеше дълбоко, току-що сестрата ти бе сложила поредната система с приспивателни, само така беше спокоен и не те болеше. Безуспешно се опитвах да спра вятъра, за да те стопля - той просто нахлуваше. Всъщност ти май нищо не чувстваше в този момент, нито болка, нито студ, нито страх… Нищичко. Беше вледенен и ти… като морето, като мен, като всичко в тази омразна болнична стая.
На моменти ми се искаше да избягам, но винаги, когато отвореше очи, ме търсеше, знаех, че трябва да съм тук, при теб, до те ...