Гледах през прозореца на болничната стая. Морето. Беше тихо или поне така ми изглеждаше… Винаги търсех утеха при него, но сега дори и то не ми помагаше. Зловещата зима сякаш бе отнела от силата му. Струваше ми се, че се бори с нея, но вълните му бяха превърнати в лед. Същият този лед, който бе обгърнал и мен. И не защото вятърът безмилостно развяваше пожълтялото перде, прониквайки с цялата си сила през едва затварящия се прозорец. Не затова!
Леден беше животът ми. Ти лежеше на пружиненото легло, спеше дълбоко, току-що сестрата ти бе сложила поредната система с приспивателни, само така беше спокоен и не те болеше. Безуспешно се опитвах да спра вятъра, за да те стопля - той просто нахлуваше. Всъщност ти май нищо не чувстваше в този момент, нито болка, нито студ, нито страх… Нищичко. Беше вледенен и ти… като морето, като мен, като всичко в тази омразна болнична стая.
На моменти ми се искаше да избягам, но винаги, когато отвореше очи, ме търсеше, знаех, че трябва да съм тук, при теб, до теб, за теб. А как ме плашеха очите ти и как ги мразех, когато понякога не можеха да ме познаят. Същите тези очи, които преди толкова кратко време блестяха единствено за мен.
Секундите бяха минути, минутите - часове… така се чувствах, все едно зимата бе успяла да превърне в неподвижен айсберг и времето. А всичко щеше да продължи само 10 дни. Всъщност не всичко. И след 10 дни морето щеше да е пак ледено, пердето в болничната стая щеше да продължава да се бори с нахлуващия вятър, а на това легло щеше да лежи друг, може би също толкова красив като теб и друго влюбено момиче щеше да се моли за него до прозореца.
Десет дни и надписът „Отделението за лечение на лица, зависими към наркотични вещества” ще остане зад гърбовете ни, а аз и ти, хванати за ръка, ще продължим с надежда по ледената пътека… дори през лятото.
© Пламена Троева Всички права запазени