Границата между отчаянието и вярата е съмнението. А реката на надеждата тече под него и ни чака да се удавим. Почудата от света е присъща на всички деца. Но защо губим нея и всички звезди в името на теснотата и мрака, къде остава вярата в "дните честити"? В поредната чашка? Лириката на тъжния човек? Къде е смелостта ни да бъдем себе си?
Смелостта да седнеш пред белия лист и да напишеш себе си е нелека задача. Защото, сядайки, започваш убийството на сегашния теб и раждането на следващия. Вярата ни чака след всяка крачка, точно до нас - наша сянка. Отчаянието ни завладява, както би ни обградила мъгла, но продължавайки да вярваме, че има път, ние съществуваме. С въображението успяваме да победим всички светове, а дали тъга или наивност няма значение - ние чувстваме.
Пишейки себе си променяме светове. Гоним депресията. Сънуваме красота и рисуваме мечти. Обграждаме се със спокойствие. Отказвайки се от другото, оставаме в самота и надежда, малко мрак и няколко стиха, песни или може би просто ...