6 min reading
Границата между отчаянието и вярата е съмнението. А реката на надеждата тече под него и ни чака да се удавим. Почудата от света е присъща на всички деца. Но защо губим нея и всички звезди в името на теснотата и мрака, къде остава вярата в "дните честити"? В поредната чашка? Лириката на тъжния човек? Къде е смелостта ни да бъдем себе си?
Смелостта да седнеш пред белия лист и да напишеш себе си е нелека задача. Защото, сядайки, започваш убийството на сегашния теб и раждането на следващия. Вярата ни чака след всяка крачка, точно до нас - наша сянка. Отчаянието ни завладява, както би ни обградила мъгла, но продължавайки да вярваме, че има път, ние съществуваме. С въображението успяваме да победим всички светове, а дали тъга или наивност няма значение - ние чувстваме.
Пишейки себе си променяме светове. Гоним депресията. Сънуваме красота и рисуваме мечти. Обграждаме се със спокойствие. Отказвайки се от другото, оставаме в самота и надежда, малко мрак и няколко стиха, песни или може би просто ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Преди известно време се готвех за матура и изпити по български език :) Разглеждах в интернет и попаднах на цитати, върху които са разсъждавали кандидат-студенти от минали години.
Цитати:
„А в свойта вяра сам не вярвам аз“ (Дебелянов – „Аз искам да те помня все така“) и „Може би искате да я сразите моята вяра“ (Вапцаров – „Вяра“).
Разочаровах се, че никого не го интересува свободната ми мисъл, а само дали познавам литературата, както сме я учили в училище. Е, с лека болка на сърцето признавам, че не я познавам. Литературата е необятна. Можем само да се вдъхновяваме и вълнуваме. Познавайки човека в себе си, има по-голям шанс да познаем и другия човек. В това есе се освободих от претенцията да познавам текстовете. Но и себе си не можем да познаем. Можем само да се усещаме в литературата и живота като странни герои, които никога няма да намерят своя край.