Бягам.
Гонят ме.
Бягам, дъхът ми е накъсан, учестен и хъркащ. Кълбета въздух се кълбят около мен и ме задушават със своята плътност и страх.
Вятърът ме мрази и ме спира, бави ме. А аз бягам ли, бягам.
Сълзи и пот се стичат по лицето ми и ме изгарят със солената си същност.
Бягам, а с мен бяга и сърцето ми - препуска, преобръща се и спира... Не, не спира, а се опитва да се пребори с ужаса
и се блъска неистово в гърдите ми.
Дано издържи!
Не усещам крайниците си. Ръцете ми са се вдървили от студа и се люшкат, отпуснати и ненужни.
Опитвам се да ги протегна напред и да разкъсам плътта на черната, грозна нощ. Не успявам.
Краката ми тичат, спъват се, прескачат и като кукли на конци танцуват вледеняващ танц.
Те сякаш не са моите, не ги чувствам, а само усещам, че нещо дълбоко в мен пулсира - болката. ...