Бягам.
Гонят ме.
Бягам, дъхът ми е накъсан, учестен и хъркащ. Кълбета въздух се кълбят около мен и ме задушават със своята плътност и страх.
Вятърът ме мрази и ме спира, бави ме. А аз бягам ли, бягам.
Сълзи и пот се стичат по лицето ми и ме изгарят със солената си същност.
Бягам, а с мен бяга и сърцето ми - препуска, преобръща се и спира... Не, не спира, а се опитва да се пребори с ужаса
и се блъска неистово в гърдите ми.
Дано издържи!
Не усещам крайниците си. Ръцете ми са се вдървили от студа и се люшкат, отпуснати и ненужни.
Опитвам се да ги протегна напред и да разкъсам плътта на черната, грозна нощ. Не успявам.
Краката ми тичат, спъват се, прескачат и като кукли на конци танцуват вледеняващ танц.
Те сякаш не са моите, не ги чувствам, а само усещам, че нещо дълбоко в мен пулсира - болката.
Дано издържат!
Пътеката отдавна се е загубила между стволовете на черните и враждебни дървета. Очите ми се взират
горещи, сякаш игли ги пробождат в луда въртележка. Не виждам. Или по-точно
виждам нищото. Няма звезди, луната се е покрила от страха ми. А аз бягам и
търся, търся път. Разсъдъкът ми плува в кошмар и се дави в сълзите ми.
Дано издържи!
Спирам. Ослушвам се и чувам само тишината. Оглеждам се - мрак.
Отварям устни да извикам - нямам глас. Страх ме е...
Ето я!
Усещам я с цялото си същество. Потрепвам в конвулсия. Съзнанието ми стене. Защо? Иди си,
махай се! Тя приближава, пропуква съчка. Изтръпвам като струна, вцепенена преди
да се разкъса от смъртта.
Изведнъж я виждам. Толкова близо до мен. Тя ме иска и е протегнала ръце към мен в молба да я приема.
Не, не, не.
Не мога да спра да я гледам - прозрачна и призрачна - САМОТАТА.
Докосва ме.
В този миг сърцето ми крещи - Бягай!. И аз хуквам...
Дано издържа!