По тънкия ръб между вчера и утре
луната без шум се процежда.
Сънува светът сгушен в своето вътре
надежда, надежда, надежда.
Сънуват тревите, сънуват цветята
на бялата пролет копнежа.
И рукнала лава сънува скалата
в една вулканична надежда.
Един кратък миг, в който аз все се будя.
Така съм устроен изглежда…
И губя, и губя, и губя, и губя
последното късче надежда.