Под длетото прехвърчат искри,
оживява студеният камък.
Проговаря, извиква, крещи
и разпръсва край себе си пламък.
А Маестрото дъх притаява,
като рожба едничка го милва.
От кръвта си до капка дарява,
вечността, тя навеки ги слива.
След година, след десет, след век,
той, художникът, Горе, ще грее!
А до камъкът стар, ще приседне човек
и Маестрото жив ще е, все, ще живее!