Нощта в ъгъла се свряла,
тиха, кротка и спокойна,
в гърдите ми е замълчала
изпепеляващата буря
и само пепел от вулканичен взрив
остана ми в главата, и светулки
от мъждукащата нощна лампа.

Спокойствие или застинал миг?
Затишието след пожар?
На страха вледеняващият лик...

Страх ме е и затова мълча.
Затишие обзело е душата,
а тя сама илюзиите разрушава.
Дали страхът погреба лудостта ми?
Не зная, но кой ли го е грижа:
Накъде ще тръгна пак, 
откъде ще се върна?

Разпадам се в собственото 
мое тяло. След бурята
угаснали са всички сетива –
за този свят не съм родена! 

Жар-птица от летене уморена,
от горене в ледни небосклони,
където и нощта не се стопява.

И сега, във този късен час, аз тлея глухо,
в тъмнината вече съм пепел спотаена.
Защото кой ли го е грижа:
Накъде ще тръгна пак,
откъде ще се върна?