Вечерта над бетонния перваз
замрежва моя прозорец.
В стъклото гледам себе си аз
с притихваща в душата умора.

Що за вечер е таз дрезгавина?
Не знам. Само фарове ярки
на снопове лизват едва
улични сенки измамни...

Кои ли са те? Откъде са?
Защо мигновено изчезват?
Познавам ли се с тях или не,
или са спомени несрещани?

Дали когато нощта е наблизо
в нас се отварят нови очи
с пригодени за тъмно зеници,
наяве да видим стаени мечти?

Мечтани сенки, неземни, разкошни,
отразени в душите ни просто,
които може да гледаме нощем,
но денем не можем докосна...