За веч едно листенце там ще се отрони,

ще падне във дълбоката тъга,

то цвят било е някога тогава,

когато нямало е вечната тъга..

Краят  му дошъл е вече, то потъва

нейде в самота, обляно в кръв,

потъващо в пръстта.

Смъртта го зове, отведе го във своите

покои и никога не ще го върне Тя,

заключи и спомена на Вечността

да го пази зад високите си порти,

за да види колко коварна е Смъртта.

Погреба Тя малкото и тъжно листо,

то можеше все нявга да изстине,

там дълбоко във пръстта...

Дошла е твърде рано май за него,

приветства го с венеца черен:

- Добре дошло при нас, ти не се страхувай!

- О, тук никога сълзи не капят, недей

да ги приветстваш в своите очи,

съдбата е била такава да видиш рано

всички ни сега, ти герой си - запомни го!

Самичко, но герой си, запомни го! Самичко,

плахо, но герой, помни го! Всички ще те

помнят от сега, защото всички се страхуват

от Страха!