В тъмнината със шепа коняк,

над стих размишлявам нестроен,

а отвън във лунния мрак,

тропа дъжд, мълчалив и пороен.

Сърцето ми е мъртво, но тупти,

със ритъма на късна есен,

животът бърза, и слухти,

да чуе пак онази песен...

https://www.youtube.com/watch?v=vq2wZyi4vBE

И я чува вечерта отново,

все тъй свежа и незабравима,

не кръв тече във мен! Олово!

И мисля пак за нея в рима.

И питам се - " Защо пък в чаша?

Ще я изпивам вече от буркан!

Мъката...Таман да ги посплаша...

Чудовищата... в пустия юрган.

До който се докосна, страда...

Гневи се, плаче и ме мрази.

Ограден със диамантена ограда,

тълпа чудовища ме пази.

И нявга те, или пък аз, ще ги убия,

тъй както змей със брадва се посича,

ако съм аз, цигара ще си свия,

и пак по дяволите ще обичам.