Вземи лицето ми – златисто пълнолуние -
и в шепите си форма му придай.
Уплашено, самотно до безумие,
то всяка нощ с дъжда навън ридай.
Опитва се да стане многоточие
на края на измисления стих –
нахално груб, коварен до безочие...
(На тебе ли веднъж го посветих?!)
Пръсни смеха ми – нека бяга трескаво
и никога за теб да не звъни.
Във страшна, разрушителна гротеска
да се завъртат всички твои дни, ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up