Вземи лицето ми – златисто пълнолуние -
и в шепите си форма му придай.
Уплашено, самотно до безумие,
то всяка нощ с дъжда навън ридай.
Опитва се да стане многоточие
на края на измисления стих –
нахално груб, коварен до безочие...
(На тебе ли веднъж го посветих?!)
Пръсни смеха ми – нека бяга трескаво
и никога за теб да не звъни.
Във страшна, разрушителна гротеска
да се завъртат всички твои дни, ...