Станала рано Росица, в мръкнало още навънка, 
лик си измила с водица, снага си стегнала тънка.
В дълги си плитки, що сплела, китка трендафил се кипри 
сребърни менци си взела, че на чешмата да припне.

Там си я чакал Стоян, росна й китка да вземе,
после закичен, засмян менците да и поеме. 
Веда им зла завидяла на любовта всеотдайна, 
вятър с коси разпиляла, криейки тъмната тайна!

Вдигнала страшно ръцете, тежка им клетва изрекла, 
после ги стиснала двете, вòда додето потекла...
– Хубава, бяла Росице, в капки дано се превърнеш,
в ранна роса по тревица, в сълзи живот да обърнеш!

Твоето либе да жали, в шепите да те събира, 
с пръст ако сал те погали, нека от болка умира! 
Чакал Стоян на чешмата… Тръгнал обратно и гледа –
китка лежи на замята, росна но някак си бледа....

Минал се месец... година, ала Росица я няма.
В мъки Стоян се споминал, клетва стопила душа му.
Казват, на гроба му даже гарвани черни не грачат.
Утрото щом се покаже, само Росица там плаче.