Станала рано Росица, в мръкнало още навънка,
лик си измила с водица, снага си стегнала тънка.
В дълги си плитки, що сплела, китка трендафил се кипри
сребърни менци си взела, че на чешмата да припне.
Там си я чакал Стоян, росна й китка да вземе,
после закичен, засмян менците да и поеме.
Веда им зла завидяла на любовта всеотдайна,
вятър с коси разпиляла, криейки тъмната тайна!
Вдигнала страшно ръцете, тежка им клетва изрекла,
после ги стиснала двете, вòда додето потекла...
– Хубава, бяла Росице, в капки дано се превърнеш,
в ранна роса по тревица, в сълзи живот да обърнеш!
Твоето либе да жали, в шепите да те събира,
с пръст ако сал те погали, нека от болка умира!
Чакал Стоян на чешмата… Тръгнал обратно и гледа –
китка лежи на замята, росна но някак си бледа....
Минал се месец... година, ала Росица я няма.
В мъки Стоян се споминал, клетва стопила душа му.
Казват, на гроба му даже гарвани черни не грачат.
Утрото щом се покаже, само Росица там плаче.
© Евгения Георгиева Все права защищены