Разголила душата си пред мене, в ранната пролетна утрин, улицата моя тихо шепне с гласа на толкова отминали години... Поняса ме над сънените къщи, покрити с влажна сива пелена, над пристана-баща самотен същи, очакващ накой да се върне у дома. "Децата" му заминаха отдавна, с първите листа на есента. И само той на този бряг остана, зареял поглед в празната мъгла. А улицата моя, посивяла, за лятото си спомня в утринта и разказа си тъжен продължава, припомняйки ми стари времена. Тя връща ме към миналата пролет с кестена на двора, разцъфтял. Под него двама влюбени говорят и планове чертаят за света. Усмихвам се и някак ми е странно... Аз бях забравила вкуса ти! Любовта! Не исках да си спомням, но напразно - улицата върна ме назад... Нощта се спуска - тиха и спокойна. Дошла е тук отново пролетта. За първи път аз искам да си спомня... За първи път от толкова лета!
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up