Разголила душата си пред мене, в ранната пролетна утрин, улицата моя тихо шепне с гласа на толкова отминали години... Поняса ме над сънените къщи, покрити с влажна сива пелена, над пристана-баща самотен същи, очакващ накой да се върне у дома. "Децата" му заминаха отдавна, с първите листа на есента. И само той на този бряг остана, зареял поглед в празната мъгла. А улицата моя, посивяла, за лятото си спомня в утринта и разказа си тъжен продължава, припомняйки ми стари времена. Тя връща ме към миналата пролет с кестена на двора, разцъфтял. Под него двама влюбени говорят и планове чертаят за света. Усмихвам се и някак ми е странно... Аз бях забравила вкуса ти! Любовта! Не исках да си спомням, но напразно - улицата върна ме назад... Нощта се спуска - тиха и спокойна. Дошла е тук отново пролетта. За първи път аз искам да си спомня... За първи път от толкова лета!