Когато осмели се в очите да ме гледаш,
обесена с въжето, пропито от лъжа,
научи се без чувство по птиците да стреляш
и после да заспиваш във техните гнезда.
Неистинска си беше... такава и остана.
С нещастието чуждо корона си плетеше.
Със кучките си кучка... душата ти е рана.
От думите ти мерзки в душата ми крещеше.
На слънцето лъчите старателно подряза.
Облече се - да светиш със лунна пелерина.
Но цялата прозираш - сърцето ти го няма.
Дори да си високо... оставаш си незрима.