Намирах се във някакъв тунел,
със зъбите си късах тъмнината.
Препъвах се в невидимия паралел
между реалността и суетата.

Докосвах тишината със очи,
а тя болеше в скритите ми рани.
Изплиташе сърцето ми лъчи,
но те се стапяха във ледните ми длани.

Потъвах бавно в бездни от мечти,
желанията тичаха след мен.
Зарових се в сърцето си и чух сълзи
да пеят песни за отминал ден.

Изгубих се във своята душа
невярваща,че все така е жива
пулсиращата, угнетената лъжа
и път към мен самата ми разкрива.