Привечер разпилени водни къдрици

пречупват сенките в черно и бяло.

Сякаш пълно с невинни сълзици,

уморено, морето е сладко заспало.

Яркият залез поляга за  нощния сън,

гларуси тичат по вълните на път,

вятърът пее със паметен звън-

тъй земно е всичко навън.

Морето е взело, морето е дало,

тъй както било е, така е живяло. 

Тъжна въздишка, краткият зов,

нова надежда за стара любов.

На морското дъно, сред ситния пясък,

лежи писана амфора с връх Митика,

докато Орфей, окъпан в блясък,

слиза в ада да дири свойта Евридика.