на стария обител свет,

обсебен от идея страстна,

един монах, изпит и блед,

сам над писанията вехти,

приведен, с поглед замечтан,

нашепваше слова невнятни,

от дух неземен обладан:

„Защо, о, юроде нещастни,

заспал за вечни времена

под ятагана отомански,

продал си своята душа?

Потомък си на племе славно

с велики войнствени царе

и царството ни бе велико

с храбри воини и мъже.

И нашите царе безстрашни

през миналите векове

отрязвали са за стакани

глави на върли врагове.

А Никифор, с кратуна проста,

ухилен глумо кат дете,

посребрен потрепвал с тоста

в устните на войнствени царе.

Край Одрин Балдуина подли

във боя бил е победен

и рицари надменни – горди

предали се безславно в плен.

И нашият народ вековен

е имал златни векове

със просветители велики,

народни будни  умове.

И на братята славяни

сме дали книги да четат

и сме ги с гордост просветили,

свободни за да се зоват.

А злите, подли византийци,

със жалки молещи слова,

пред нашите безстрашни воини

покорно скланяли глава.

Било е славно наш`то племе

с велики войнствени мъже,

а ти  се срамиш в днешно време,

че българин родил си се...

От сън вековен, отомански,

един монах, изпит и блед,

за нови подвизи юнашки

събуждал е народа клет...