на стария обител свет,
обсебен от идея страстна,
един монах, изпит и блед,
сам над писанията вехти,
приведен, с поглед замечтан,
нашепваше слова невнятни,
от дух неземен обладан:
„Защо, о, юроде нещастни,
заспал за вечни времена
под ятагана отомански,
продал си своята душа?
Потомък си на племе славно
с велики войнствени царе
и царството ни бе велико
с храбри воини и мъже.
И нашите царе безстрашни
през миналите векове
отрязвали са за стакани
глави на върли врагове.
А Никифор, с кратуна проста,
ухилен глумо кат дете,
посребрен потрепвал с тоста
в устните на войнствени царе.
Край Одрин Балдуина подли
във боя бил е победен
и рицари надменни – горди
предали се безславно в плен.
И нашият народ вековен
е имал златни векове
със просветители велики,
народни будни умове.
И на братята славяни
сме дали книги да четат
и сме ги с гордост просветили,
свободни за да се зоват.
А злите, подли византийци,
със жалки молещи слова,
пред нашите безстрашни воини
покорно скланяли глава.
Било е славно наш`то племе
с велики войнствени мъже,
а ти се срамиш в днешно време,
че българин родил си се...
От сън вековен, отомански,
един монах, изпит и блед,
за нови подвизи юнашки
събуждал е народа клет...
© Христо Оджаков Всички права запазени