Опърничавост
Дали не остарявам преждевременно
на вятъра от лунните зографии?
Виж, зимна кротост е в коси насмел,
а кладенци, изсъхнали и вкаменени,
в очите ми - от земното притегляне.
През дупките на миналото си отиват
като тела на моржове сезоните
и вкоравиха се в юмрук човекодните -
лежат в агония прострени спомени.
Животът се изнизва не на пръсти,
не пее тихичко росата жадна,
не казват птиците кое от чудесата
ще ни събуди още щом се съмне...
Навън е просто безнебесна зима –
без птици, без крила и безхаберие!
(да бях художник – намазала света бих
направо с пръсти - диви, ярки, неугледни -
бих дала зениците от кафява захар
и мед до сетни капки от сърцето...
да имах чук, бакър и тухли две –
бих искала Дедал да се наричам,
иззидала бих дом от пролетно небе
и летни дворове за мен, за всички
...земя да има да политнем).
На две съм станала от толкоз хитрости,
по две ръце за патила, по две нозе;
едно, и жадно за любов, огниво още е!
Пак младо е момичето във мен,
макар че от годините златистото
превърна се в безлико сивкаво...
Надявам се, дано да ми харижат
без поискване
кокиче пролетно или лале
и лудост-младост,
и свободомислие...
една троха небе!
© Златина Георгиева All rights reserved.