Синът на Немезида из тревата тича бос,
а в родопската гора там нейде сладко пее кос.
Той облякъл тънка бяла роба, днес е хубав, пременен.
С отворена душа го чакам да пристигне тук при мен.
Но няма златен лавър той в косите гъсти и черни,
а само звучна лира със която мами сенките вечерни,
и няма той сандали със крила които да го понесат
и в тоя ранен миг към мене да го отнесат.
По пътя той се спря да седне, да отдъхне.
Намери извор и отпи, но от нейде хладнина го лъхна.
И тогава забеляза как се бе на две разцепила земята,
със лирата си златна разсея слабо тъмнината. ...