Синът на Немезида из тревата тича бос,
а в родопската гора там нейде сладко пее кос.
Той облякъл тънка бяла роба, днес е хубав, пременен.
С отворена душа го чакам да пристигне тук при мен.
Но няма златен лавър той в косите гъсти и черни,
а само звучна лира със която мами сенките вечерни,
и няма той сандали със крила които да го понесат
и в тоя ранен миг към мене да го отнесат.
По пътя той се спря да седне, да отдъхне.
Намери извор и отпи, но от нейде хладнина го лъхна.
И тогава забеляза как се бе на две разцепила земята,
със лирата си златна разсея слабо тъмнината.
Той навлезе в тая страшна земна непозната паст
и отвътре чу злокобен и лъжовен, дрезгав глас,
който го подведе да пристъпи без да се бои,
и тъй полека го зловещо сграбчи и упои.
И той тогаз забрави всичко що е жалил и обичал,
забрави как допреди миг подир мен бе бързо тичал,
забрави че е хладна във Родопите водата,
забрави помена за слънцето и за зората.
И остана той самичък в Дяволското гърло,
сърцето му помръкна, стана като от камък твърдо,
и забрави той за мене в мига щом гласът го ослепи,
и остана той завинаги с ронливите скали.
© Македонско Девойче Всички права запазени