По „Ще те изгубя“

от Андромаха (Белла)

"Отиваш си... защото аз те пуснах.
Но вътре в мен остана празно...
измъчвах те... и себе си измъчвах...
жестоко... безобразно...

Къде са водопадите, чиито пръски
среднощни изгреви промъкваха...
гласът ти... нежно галещ ме
и пръстите... които ме изтръпваха...

Така ми липсваш... опустял е,
светът е оглушал и онемял...
Сама съм... в отчаяние,
разбрах - за мене си живял.

Вали навън, а в мен е тъй безводно,
пресъхнало, сърцето ми мълчи...
раздрано... и бездомно...
така премазващо тежи.

Знам, само аз съм си виновна,
но не олеква от това...
потъвам в сивота оловна
до нова среща с пролетта."

Не проумяват два магнита

какво се случва между тях.

Отблъскват се или привличат –

ориста им тяхна не разбрах.

Понякога твърдят:

- Животът

е странен калейдоскоп от избори –

неочаквани, желани, непознати

и в тях страхливецът ще изгори.

Мъниста са от орисаната огърлица

и кръстопът от непресичащи се линии.

В ръката ти я пуска бяла птица

и се скрива в гора от пинии...