По „Ще те изгубя“
от Андромаха (Белла)
"Отиваш си... защото аз те пуснах.
Но вътре в мен остана празно...
измъчвах те... и себе си измъчвах...
жестоко... безобразно...
Къде са водопадите, чиито пръски
среднощни изгреви промъкваха...
гласът ти... нежно галещ ме
и пръстите... които ме изтръпваха...
Така ми липсваш... опустял е,
светът е оглушал и онемял...
Сама съм... в отчаяние,
разбрах - за мене си живял.
Вали навън, а в мен е тъй безводно,
пресъхнало, сърцето ми мълчи...
раздрано... и бездомно...
така премазващо тежи.
Знам, само аз съм си виновна,
но не олеква от това...
потъвам в сивота оловна
до нова среща с пролетта."
Не проумяват два магнита
какво се случва между тях.
Отблъскват се или привличат –
ориста им тяхна не разбрах.
Понякога твърдят:
- Животът
е странен калейдоскоп от избори –
неочаквани, желани, непознати
и в тях страхливецът ще изгори.
Мъниста са от орисаната огърлица
и кръстопът от непресичащи се линии.
В ръката ти я пуска бяла птица
и се скрива в гора от пинии...
© Вили Тодоров Всички права запазени