За даване не ми остана,
да вземам и не пожелах.
Денят ми е дъга засмяна,
нощта ми – шепа лунен прах.

И оголяла простотата,
се свива тихо в крушов лист,
тя не е бедна, ни богата,
света поглежда с поглед чист,

каквото вижда, вижда ясно,
че все невидимо е, знай,
а видимото в миг прерасна,
в едно предчувствие, за край.

На прага старост, болки, зими
уж мъдри са (дали не знам).
Поет и мъдър? Aнтоними.

Би бил и мъдър, да е сам.

Сега раздава сто тетрадки,
на вятъра - да шумолят.
Та дните си - броени, кратки,
да спастри някак. Този свят,

е безогледно алчен, даже
за будала да си роден
с безсмъртие ще те накаже,
да те ограбва, ден, след ден.