За даване не ми остана,
да вземам и не пожелах.
Денят ми е дъга засмяна,
нощта ми – шепа лунен прах.
И оголяла простотата,
се свива тихо в крушов лист,
тя не е бедна, ни богата,
света поглежда с поглед чист,
каквото вижда, вижда ясно,
че все невидимо е, знай,
а видимото в миг прерасна,
в едно предчувствие, за край.
На прага старост, болки, зими
уж мъдри са (дали не знам).
Поет и мъдър? Aнтоними.
Би бил и мъдър, да е сам.
Сега раздава сто тетрадки,
на вятъра - да шумолят.
Та дните си - броени, кратки,
да спастри някак. Този свят,
е безогледно алчен, даже
за будала да си роден
с безсмъртие ще те накаже,
да те ограбва, ден, след ден.
© Надежда Ангелова Все права защищены
Хареса ми.