Виелица обвиваше дома ми, но и моето сърце,
мръзнех сам във клетка като славей без крилце.
Пръстите ми трепереха и виждах сам дъха си.
Вечерите бяха дълги, а дните ужасно къси.
За топлата прегръдка си мечтаех лудо аз,
която бавно да разтопи мен и този мраз.
Но може би вече я получих, щом чувствам топлина,
и мислите въртят се около една единствена жена.
Със своите огнени коси разтапя всеки лед,
а усмивката ù следвам като слънце – слънчоглед.
Със себе си и нейната прегръдка тя донесе пролет
и това ранено славейче може пак да види полет.