Виелица обвиваше дома ми, но и моето сърце,

мръзнех сам във клетка като славей без крилце.

Пръстите ми трепереха и виждах сам дъха си.

Вечерите бяха дълги, а дните ужасно къси.

За топлата прегръдка си мечтаех лудо аз,

която бавно да разтопи мен и този мраз.

Но може би вече я получих, щом чувствам топлина,

и мислите въртят се около една единствена жена.

Със своите огнени коси разтапя всеки лед,

а усмивката ù следвам като слънце – слънчоглед.

Със себе си и нейната прегръдка тя донесе пролет

и това ранено славейче може пак да види полет.