yotovava (Валентина Йотова)
2643 22360
Oct 5, 2015, 5:44 PM

Птици по никое време 

  Poetry » Phylosophy
852 2 25

Понякога сънувам, че съм птица

и ме прегръща теменужен здрач.

А приливите звездни на щурците

пресича подранилият косач.

 

На хоризонта с тънък златен косъм

обточва се небесният илик

край слънцето - пламтяща капка восък.

Не ме будете, моля, в този миг!

 

Когато въздухът е с вкус на вишня,

разпукана от сладост, и тръпчив

и суетата е така излишна,

и знаеш, че си още много жив.

 

Щастлива съм единствено тогава –

ръцете ми загребват синева,

когато съм фотон, сълза и вятър,

наченат стих в безмерна тишина.

 

Летели сме – навярно в друго време,

и Бог е бил наивен пилигрим –

далеч преди да сме били родени

и безвъзвратно да се приземим.

 

Дали сме пеперуди във хербарий,

крилете ни забодоха ли с трън?

Повярвайте ми – има още ангели.

Летете, хора, даже и насън!

© Валентина Йотова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??