И понеже си тръгна в най-дъждовната нощ,
и по навик изтръгна от очите въпрос,
и остави в сърцето скръбен белег от нож,
а сълзите настъпваше както винаги бос.
И докато ги спирах мисли-птици след теб
и духът ми умиращ се загръщаше в креп,
ти танцуваше страстно в твоя скучен вертеп,
с лицемерна нагласа върху крехкия лед.
Беше много отдавна. Вече дъжд не вали
и е плашещо равно. Даже няма бразди.
А разделната нощ все след нас ще върви,
като писък от нож бавно все ще кърви.