Вместо довиждане…

Светът ми – дребна монета, неистово

стискам в шепата – да не загубя.

Да хвърлям  ези и тура – не искам,

просто я стискам в страх, до полуда.

Цяла година… време усилно

дните ми мрачни блажно облизва.

Гледам изцъклено и инфантилно

с радост, че месецът пак се изнизва!

Ден отминава... кротко ме галят

слънца последни – двойно лъчисти -

ярко избухнали, трудно заспали –

на скъпи спомени зари пречисти.

Нощ ме пресреща на праг изгризан,

няма там никой, за мен загрижен...

Котката  - и тя  вътре не влиза,

храстът от рози вън кротко я ближе.

Всичката обич, всичката болка

стискам ги в шепата – но не остана.

Сбогом ще кажа – стига ми толкова

мъка, разчопляне на стари рани.

В кал и угрози месецът юни

болно се ниже  - но... вече отмина.

Чакам приятели, чакам роднини

другия месец – армаган от чужбина.

Ех – мое лято! Вода хисарска!

Несебърски изгреви, Sunny beach нощи!

Ето – разтварям широко, по царски

шепата стисната – да иска още.

Сиамската котка – тя – ще ме чака

и я съветвам – сама не оставай!

Чувствам го – чака

отвън котарака –

само те моля – не се заигравай!

Рози, латинки, малинки  и чесън -

sorry,  без мене тук ще оставя!

Сбогом на всички – с песен на есен

в школото и в блога – пък …

                                   не ме забравяйте!