Ще седнем ли, Господи, с тебе на масата –

нали сме все хора, мъже и половина,

да разчупим парче хляб да нахраниме вярата

и кръвта да подсилим с поне чаша вино.

Молитвите, тях вече всички ги казах.

Благодарно, сърцето е изпълнено с обич.

Не прошка да искам, за друго те каня.

Излушай ме само за миг, ако можеш.

Накрая някой трябва да знае за нея –

онази жена, цял живот премълчана,

с която в едно душа и тяло ми пеят,

целуваща белези, самата тя ми е рана.

Раздаде ми себе си, с живот напои ме –

не знаех дори, че изпитвал съм жажда.

Възвърна ме с гордост към моето име.

В Теб ми е вярата, но тя е надежда.

И също бесило. За страховете ми.

Един по един в нейната примка издъхнаха.

С нежност безкрайна смири бесовете –

тогава разбрах какво е преръдка.

И обич какво е. Която нищо не иска.

Обратно е склонна само мен да приеме.

На грешника нужна е цялата истина.

Такава любов, Господи, как се отнема?