Ще седнем ли, Господи, с тебе на масата –
нали сме все хора, мъже и половина,
да разчупим парче хляб да нахраниме вярата
и кръвта да подсилим с поне чаша вино.
Молитвите, тях вече всички ги казах.
Благодарно, сърцето е изпълнено с обич.
Не прошка да искам, за друго те каня.
Излушай ме само за миг, ако можеш.
Накрая някой трябва да знае за нея –
онази жена, цял живот премълчана,
с която в едно душа и тяло ми пеят,
целуваща белези, самата тя ми е рана.
Раздаде ми себе си, с живот напои ме –
не знаех дори, че изпитвал съм жажда.
Възвърна ме с гордост към моето име.
В Теб ми е вярата, но тя е надежда.
И също бесило. За страховете ми.
Един по един в нейната примка издъхнаха.
С нежност безкрайна смири бесовете –
тогава разбрах какво е преръдка.
И обич какво е. Която нищо не иска.
Обратно е склонна само мен да приеме.
На грешника нужна е цялата истина.
Такава любов, Господи, как се отнема?
© Надежда Тошкова Todos los derechos reservados