А мислех си, че отлетяло е,
когато го накъсах на парченца
и като глухарче из въздуха разпръснах.
А то ме чакало зад ъгъла,
потропвало с краче, премръзнало,
пощипвало ме нежничко по устните,
в ръцете си държало цвете неувяхнало –
онова красивото, небесносиньото ми,
по детски чисто утро.
Дали да не си купя панталонки
и в джобчето ми да подрънкват
пак семки и бонбонки… ...