Пръстени затягат моята шия,
но продължавам да вярвам
и боря се в спасителната стихия.
Милост не остана ми за теб.
Погребах я с нежността
в гроб далечен и заклет.

Възбуждаща самота -
впива се с ледени нокти
в безжизненото тяло.
Потрепваш леко, но по-силна е
болката от тишина.
Тишината, прегърнала здраво
в ръцете си сърцето изгоряло.

Само умът ти горестно шепти:
„Бурен остава да кърви,
а счупената ваза последвах аз
по онези скали...”
И чуваш го отново в ехото
от замръзнали стени.

Вдъхновяваща тъга –
Предизвиква на дуел
малкото сълзи – неизплакани.
Залива те море от тъмнина.
Само ти морето прероди
в сълзи – не дочакани.

Молиш за малко въздух
след като не заслужи и сълза,
а дадох ти наивно моята душа.
Вярваш вече огнения дух,
но теб чака те още самота.
Самота, родена като Феникс
в твоята раздрана душа.

В лъжа погуби се ти,
в лъжа и мене бавно изтри.
Но моята воля над теб е.
По-силна съм аз и от зимно цвете.
Мен студа не ме гори.
Живея аз дълго в ледени пещери.
Огън не стопля ми душата.
Аз отдавна дишам от студенината.