ВЪРХЪТ

К. Косев и А. Ахмедов

Там земята е нищожна там и времето стои.
Там минутите се стапят и земята се руши.
Там не цъфват вече вишни и тревата не расте,
а пък дните все не идват – мракът вечно ги зове.
Там се скитат само диви, вечно жадни зверове.
Те по стъпките ни следват през пустинни ледове.
Там се губи светлината, подчинена от нощта.
Там реките са смразени, всяка под леда реве.
Някъде далеч напреде вижда се върха висок,
а пред него във полето вече нищо не расте.
Как от седмици вървим към него, а далече все стои
и с насмешка все ни гледа и смеха си не пести.

О, връх пазен от пратеници на Олимп -
с бронзови шлемове, смъртоносни копия,
без брони, за да се откриват златни им ребра.
Ще бъдем хоплити, конници,
ще бъдем щитове, мечове, колесници.
Ще бъдем опиянени траки - волни и смели,
ще бъдем герои в свят на безбожни философи.
Ледниците на надменен връх
ще се тресат от нашия марш,
върхът ще бъде наш, ще бъде наш!
От върха ще хвърлим семена, вода и светлина,
в земята ще се зачене зеленина,
ще се роди синът на пролетта.
Полето ще отвори сърцето си за песента -
преди горчеше в устата, а сега
ще гали сетивата.
Ще поникне здравец, ще плетат девойките венци,
техните листа са нашите подвизи.