Пак 3:00, пак онова чувство за загуба. Дори щората знае колко съм изгубил за толкова кратко време - седмица или две. Загубата идва като вълна, а трае колкото прилив. И защо климатиците вън изкарват наяве всичката тази вътрешна потиснатост на хората: пръскат я из прашните улици, разпиляват я като невидима скреж, и то с този напевен монотонен тембър, приканващ към опело.
Иска ми се да цензурирам света. Ако поне телефонът ми можеше да се разбуди, толкова е мълчалив... В 3:00 само Бог би ти обърнал внимание. Едно е най-тъжното число на света, а той е сам.
Поглеждам Мария, отново пуши на перваза на прозореца, стоически. Иска ми се да я бутна; имам чувството, че на това се надява. Цигарите са мъчителни палачи, липсва им дързост. Тя, също като мен, неглижира съня, сякаш е някаква отживелица, сякаш това е причината. И двамата бихме убили за сън. И двамата не бихме си признали.
- Mr. Red...
- Meredith...
Погледите ни се отблъскват като полюсите на магнит, еднакво изпразнени от съдържание, еднак ...