10 февр. 2009 г., 17:47

a.m. 

  Проза
1162 0 4
1 мин за четене
Пак 3:00, пак онова чувство за загуба. Дори щората знае колко съм изгубил за толкова кратко време - седмица или две. Загубата идва като вълна, а трае колкото прилив. И защо климатиците вън изкарват наяве всичката тази вътрешна потиснатост на хората: пръскат я из прашните улици, разпиляват я като невидима скреж, и то с този напевен монотонен тембър, приканващ към опело.
Иска ми се да цензурирам света. Ако поне телефонът ми можеше да се разбуди, толкова е мълчалив... В 3:00 само Бог би ти обърнал внимание. Едно е най-тъжното число на света, а той е сам.
Поглеждам Мария, отново пуши на перваза на прозореца, стоически. Иска ми се да я бутна; имам чувството, че на това се надява. Цигарите са мъчителни палачи, липсва им дързост. Тя, също като мен, неглижира съня, сякаш е някаква отживелица, сякаш това е причината. И двамата бихме убили за сън. И двамата не бихме си признали.
- Mr. Red...
- Meredith...
Погледите ни се отблъскват като полюсите на магнит, еднакво изпразнени от съдържание, еднак ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Деймиън Все права защищены

Предложения
: ??:??