Пак 3:00, пак онова чувство за загуба. Дори щората знае колко съм изгубил за толкова кратко време - седмица или две. Загубата идва като вълна, а трае колкото прилив. И защо климатиците вън изкарват наяве всичката тази вътрешна потиснатост на хората: пръскат я из прашните улици, разпиляват я като невидима скреж, и то с този напевен монотонен тембър, приканващ към опело.

Иска ми се да цензурирам света. Ако поне телефонът ми можеше да се разбуди, толкова е мълчалив... В 3:00 само Бог би ти обърнал внимание. Едно е най-тъжното число на света, а той е сам.

Поглеждам Мария, отново пуши на перваза на прозореца, стоически. Иска ми се да я бутна; имам чувството, че на това се надява. Цигарите са мъчителни палачи, липсва им дързост. Тя, също като мен, неглижира съня, сякаш е някаква отживелица, сякаш това е причината. И двамата бихме убили за сън. И двамата не бихме си признали.

- Mr. Red...

- Meredith...

Погледите ни се отблъскват като полюсите на магнит, еднакво изпразнени от съдържание, еднакво отрицателни. Иска ни се да изпитваме омраза; да сме способни на нея. Времето ни е притъпило. Загубата убива всичко, без надеждата с отлива черупките да възвърнат остротата си. Мария така и не ме ощипа по рамото, толкова я молих. Ощипвам се сам.

- Ти не си никакъв Мистър.

- Иска ми се ти да беше.

- Аз съм Мередит, какво повече искаш?

Димът я прави красива, тя го знае. Мене би ме убил, всичко ме убива. Тя знае и това. Никога не ми предлага цигара, само поглед с разбиране.

 (един от климатиците адски ми се сърди)

- Много хора ли има долу? - сякаш й пука. И защо все задава такива въпроси.

- В три сутринта... Само мъртвите.

- Те не се страхуват от кръв, нали?

- Ако ще скачаш, изчакай поне изгрева - дръпвам си от цигарата й. Дано не остане недопушена...

Мария се връща в леглото си. Някои цигари остават недопушени, по една или друга причина. Аз нямам легло.

Мълчание на телефон в 3:19.