Туп… Туп… Туп… Туп…
Ритмично, отмерено, със задъхване…
Всъщност, задъхването идваше не от бастуна, а от хилавите гърди на баба Пена. В съпровод на магарешките крачки. Муньо беше на солидна възраст, даже побеляваше – доколкото може да побелее сиво магаре. Все пак, беше в тон със стопанката си. Обичаше я, колкото едно животинче може да обича господаря си – все пак не е човек. А и не е лесно магаре да обича господар, постоянно товарещ нещо на гърбината му.
От друга страна, Муньо не знаеше какво е това господар. Нямаше и помен от социално разбиране на живота. Не слушаше радио, не гледаше телевизора, не разговаряше и – най-важното – не мислеше.
Защо да мисли? За тая работа си има хора. Магаретата трябва да ядат, да лежат – когато успеят, да мъкнат и понякога протестно да реват.
А баба Пена беше добра госпдарка. И на Муньо, и на петте свободни кокошчици, и на прасето, което се радваше на зимното слънце, без да осъзнава, че следващата Коледа ще пътува към София и Варна едновременно…
Кольо не ...