БАНКЕРЪТ И ТЕРА

 

На момичето, което го почувства

 

1.

За малко да закъснее. Шофьорът му така и не се научи да кара по-бързо. Беше професионален шофьор, обясняваше, че длъжността му не позволява развиването на високи скорости, защото те унижават пътника. Логиката му заслужаваше размисъл, но не му бе до това.

В Цюрих го чакаха.

Донесоха му задължителната чаша шампанско в началото на полета. Отказа.

- Кафе, моля.

Самолетът потегли малко рязко, засили и се отлепи от земята. София бе замъглена, от мъглата или от тежкия въздух. Беше началото на ноември. Ръмеше.

Стюардесата донесе кафето, с подноса като че ли бе още по-стройна, наведе се към него и тъкмо да каже нещо, видя, че е затворил очи, а главата му е клюмнала. Спеше. Черно кожено куфарче стоеше до него, в лявата си ръка държаше таблет. „Как внезапно е заспал... Бил е уморен, затова поиска кафе. След малко ще мина да го видя, може да се е събудил и да поиска нещо друго.” Загледа се в часовника му.

На летището го чакаше дълъг шестместен буик. Седеше на широката задна седалка, мълчеше, пътуваше сам към хотела си. Натисна едно копче и от страничната облегалка на автомобила светна лампа, устройството се раздвижи и отвътре се появи кристална чаша, която подканяше. Наля си чаша вино, до него имаше нещо като хладилно шкафче с напитки. Погледна през прозореца. Нищо особено. Улиците бяха пусти, и тук ръмеше. Беше прекалено чисто за град като този.

Всъщност градът не му беше виновен. Срещата, която предстоеше, го караше да се чувства неспокоен, всичко му изглеждаше мръсно. Изпратили са му луксозна кола, но никой не бе дошъл да го посрещне. Дори шофьорът не го попита в кой хотел ще отседне. Той също не си правеше труда да задава излишни въпроси. Докато се подготвяше за срещата, проучи балансите на банката за последните три години. Направиха му впечатление три неща, две от които се оказаха особено важни. Вече знаеше слабото място на тази банка, това правеше неговото слабо място по-неуязвимо. Дадоха му сведения за собствениците. Беше готов за преговорите, но това не го правеше сигурен.

Шофьорът спря и отвори вратата. Да, същият хотел, в който беше отсядал и друг път. И те го бяха проучили, искаха той да знае това. Затова бяха наели любимия му хотел.

- Лека нощ, господине – повдигна фуражката си възрастният шофьор.

Не го възнагради, знаеше, че е инструктиран да не взема пари.

Пиколото обаче го погледна тъжно – не носеше багаж, без багаж няма бакшиш. Поръча студена вечеря на рецепцията и се качи в стаята си.

Огромен поднос с плодове украсяваше малката масичка до входа на апартамента. Преобладаваха банани и кивита. „Не знаят ли, че обачам орехи? Как са могли да го пропуснат в проучването?“

Върху леглото имаше цвете и някакъв плик. Блъсна ги и легна. Искаше да спи, чувстваше се уморен, без да знае точно от какво.

Но не можеше да заспи.

Смартфонът извибрира. Жена му пишеше. В София времето било лошо. Щяло да завали по-силно. Какво ли би станало с времето изобщо, ако жена му не го прогнозираше?

Отговори й – тук времето е същото.

„Синоптична любов“, помисли си.

Излезе на терасата и я огледа. Изгледът не го интересуваше.

Съблече се, влезе в банята. Стоеше под душа и мислеше. Трябваше да получи финансирането на всяка цена. Проектът беше чудесен, но това няма значение, ако не ги убеди в това. Важното бе да го презентира като безопасно начинание, с малък риск, който може да бъде контролиран. Това му беше работата.

Телефонът иззвъня. Вътрешният телефон, стационарният. Реши, че е вечерята. Зави се с халата, облече белите чехли, върху които беше избродирано логото на хотела, и посегна да вдигне телефона. После спря. „Защо ми звънят? Трябваше просто да потропат на вратата. Кой ли звъни всъщност?“

Повтори въпроса си в слушалката.

- Имате посещение, господине. Мис Тера. Твърди, че е очаквана във вашия апартамент. Да я допусна ли?

Май говореше пиколото, стори му се, че преди малко го поздрави със същия глас. Това момче вършеше много неща едновременно.

- Да, пуснете я.

- Чудесно, сър. Незабавно.

Доставиха мис Тера с вечерята. Вероятно стилът в хотела се бе променил отпреди година – тогава беше идвал за последно тук. Няма значение. Доставката  си заслужаваше.

Мис Тера беше чудесно двайсетинагодишно момиче с матова кожа. „И тя е направена от шоколад, нали тук го произвеждат“, каза си, защото се досети, че във фруктиерата имаше и шоколад „Линд“.

Като внесе количката с вечерята, пиколото се усмихна. Мократа коса и халатът не подсказваха, че очаква среща. Постоя така известно време, докато накрая се примири, че няма да получи бакшиш. „Ама че стиснат човек!“, обиди се, но не беше огорчен, работата му вървеше добре. В крайна сметка не беше негово задължение да поема румсървиза, вършеше тази работа срещу допълнително заплащане.

Мис Тера остави чантичката си върху малката маса на входа. Косата й беше намазана с нещо, приличаше на изкуствена. Беше напрегната, каза нещо на английски. Той се престори, че не я чува. После тя го повтори на немски. Той гледаше през прозореца. Струваше му се, че в Цюрих небето се е променило отпреди година, когато беше тук с жена си.

- Може ли на български? – попита го по-настоятелно.

Обърна се. Беше гола, само червените й бикини прикриваха нещо, което не бива да бъде прикривано.

- И на български си красива – каза. – Но не е задължително.

Тя сякаш се успокои.

- Може ли да седна?

Той не каза нищо. Не обичаше да говори, когато няма какво да каже. Кимна. Тя го възприе по своему, седна на креслото и кръстоса крака.

„Защо ги кръстосва?“

- Може ли да запаля цигара?

Пак не каза нищо. Само я гледаше: „Може ли на български, може ли да седна, може ли цигара... Като редник. Остава да помоли за разрешение да остане.” Тя не се притесни от мълчанието му, приличаше й на човек, който не може да я удари. Извади от чантата си кутия „Ротманс“, запали и вдъхна жадно.

- Харесвам ли ти?

Беше време да каже нещо. На български.

- Още не съм опитал вечерята. Не знаех, че тук поднасят шоколада по този начин.

Тя се усмихна. Изглеждаше интелигентна, когато се усмихва. Иначе беше доста хубава, професионална проститутка.

- Аз съм ти подарък.

„Хората сами разопаковат подаръците си“, каза си, но всъщност се зарадва, че е получил подарък, който се самообслужва. Не го очакваше.

- Предполагам, че не очакваш нищо от мен? – каза той най-сетне.

- А, ти си можел да говориш! – Тя стана, гърдите й живнаха, поклати ги леко, подаде ръката си.

Той не я пое.

- Аз съм...

- Не ме интересува за коя ще се представиш. Ти си шоколад. А аз не обичам сладко.

Тя седна, взе цигарата си от пепелника и я набучи в устата си ядосано.

- Досаждам ли ти?

Той мълчеше.

„Защо ме изпратиха при тоя извратеняк? На пръв поглед изглежда нормален, но май е психопат. Дано изляза жива оттук“, помисли си тя.

- Виждам, че обичаш да пушиш. Ела на терасата.

- Гола съм.

- Терасата едва ли ще има нещо против.

Там нямаше видеонаблюдение, той бе установил това преди малко.

От балкона се виждаше нещо като катедрала, всичи улици бяха светли, някой свиреше на цигулка.

- Сама ли да го направя? – тя събличаше бикините си.

Той я стрелна с поглед, който я накара да спре. Не знаеше какво да прави. Стоеше в средата на стаята, гола, уплашена и огорчена, безмълвна.

- Разбирам – каза бавно. - Да се махна, нали? Ти не ме искаш.

Хвана ръката й – рязко, но не да я нарани. Тя разбра, че няма да я удари. Не беше психар. Друг някакъв беше.

На балкона имаше правоъгълна махагонова масичка с два бели стола. Беше студено да стоят навън, той по халат, а тя с малка сребърна верижка на дългата шия, която приятно контрастираше на кафявия й загар. Хвана ръката й, доближи се до нея, тя реши, че ще я целуне, зарадва се, но той я загърна леко да я предпази от вятъра и започна да й говори. Бавно, ясно, тихо. Приятно й беше да усеща дъха му в ухото си. Разбираше всичко, внимаваше. Той искаше нещо от нея и си плащаше за това. Обичаше такива клиенти. Обичаше и парите им. Тя кимна, беше запомнила какво трябва да направи. Досега не беше играла двойна роля, стана й интересно. Какво пък, може да се окаже увлекателно.  Да получиш добра поръчка от българин в Швейцария, това си е успех.

Влязоха в апартамента. Сега вече беше друго, сякаш въздухът се поизбистри, напрежението стихна. И двамата знаеха какво се очаква от тях. Тя се загърна с другата хавлия в банята, вече не й беше студено.

- Може ли все пак да отворим шампанското?

То не гръмна. Корковата тапа пукна леко, той разля питието в двете чаши.

На сутринта й каза:

- Пази се от пиколото.

- Той е по-голяма проститутка от мен – каза. Очевидно не се притесняваше, че може да я записват. – Аз поне моля да ми подбират клиентите.

Взе чантичката си, искаше да го целуне, но й се стори неуместно.

Остана доволна, когато видя лицето си в огледалото на асансьора. „Може би само малко бяло върху лявата буза, там ме целуна, още ми пари”, каза си и отвори чантата. Беше добре възнаградена – парите вътре бяха повече от очакваното.

 

2.

Утрото бе хладно. Пиколото го посрещна усмихнат, със същата усмивка, която вероятно обличаше сутрин заедно с ризата.

„Този не спи, защото вероятно не му е позволено“, помисли си.

В буика го чакаше жена без възраст, но възрастна, която да го съпровожда или да му прави компания. Бе сложила много върху себе си – прическата и силиконът отнемаха човешкия й вид. Но тя още се движеше съвсем сама и дори говореше на развален немски. Всъщност германците могат да говорят по-развалено майчиния си език от всеки друг, стига да го пожелаят.

- Мистър Петрофф, добре сте дошъл. Очакването ви е тук – посочи тя най-сетне малкия замък, към който буикът бавно се приближаваше.

Спокойна обстановка, делова. Това не  беше банков салон, но не беше и дом. Закопча инстинктивно третото копче на сакото си, да изглежда по-ангажиран и съсредоточен. Жената без възраст го въведе  в малка зала, където го чакаха петима старци. Говореха си и се шегуваха нещо, защото всички бяха весели.

Станаха, когато го видяха.

- Вас чакахме, радваме се – изговориха.

Той кимна, седна, където му посочиха. Някави големи кремави чаршафи вместо пердета се вееха до прозорците в ноемврийския студ, беше неестествено величествено, забелязаха погледа му и обясниха:

- Този интериор не е наше дело, но ние сме му свикнали.

Тунингованата жена без възраст се оттегли безшумно, вероятно трябваше вече да поспи. Той я погледна и я съжали, едва креташе към изхода, кривеше се.

- Доайен е тя! Надявам се, че го оценявате! – каза му белокосият здравеняк, който се оказа седнал до него. – Помолихме я лично да ви посрещне. Тя е акционер в нашата банка още от основаването й.

Може би е акционер, но доайен едва ли, помисли си, като отчете възрастта на заобикалящите го.  Тя не беше доайен, а друго. Вероятно трябваше да удостовери, че в света на швейцарските банки има и друг пол, освен мъжкият. Последните европейски директиви в областта на банковото дело препоръчваха разнообразие в половете при формирането на управителните органи, сякаш полът е вид дреха, която трябва да сменяш от време на време.

- Господа, представям ви Веселин Петров, банкерът от България, за когото всички ние сме чували. Както знаете, той е дошъл, за да ни даде подробности за проекта, същият, за който неговата банка очаква финансиране от нас. Срещата ни до голяма степен е улеснена от факта, че всички вие, и най-вече аз, като председател на борда, сме запознати с цифрите на прогнозния бюджет, разполагате с данни за застроената разгърната площ и кинтата на строежа, както и с получените разрешения, издадени на името на инвеститора. Слушаме ви, господин Петров!

Той стана, наведе се леко, за да изрази уважението си, и започна да обяснява. Не можеше да отрече, слушаха го внимателно. Те бяха финансисти, не разбираха от строителство, но когато парите се материализират в нещо конкретно, налагаше се да четат и да научават подробности за механизмите, чрез които техните пари се умножават.

- Господин Петров – обърна се към него един от тях, - простете, ако прекъсвам изложението ви, но бих искал да ви помоля да откроите предимствата на проекта с оглед на ситуацията на този отрасъл в България след кризата. Всички знаем, че строителството пострада най-много след 2008 година.

- Така е – съгласи се банкерът. – Затова ние съчетаваме риска с позитивите на нашето Черноморие. Знаете, че за разлика от строителство, туризмът, обратно, пострада относително най-малко от кризата. Проектът е на брега на морето, като половината от предвидената за строеж площ ще бъде предназначена за целогодишно ползване. Казиното, което ще...

Мъжът, задал въпроса, остана доволен. Да, проектът си го биваше. Той кимна на председателя на борда. Това вероятно означаваше нещо помежду им.

Докато привършваше своята презентация, Веселин Петров не можеше да види как хубава мургава жена с бързи стъпки влезе във фоайето на малкия замък, съблече сивото си манто, свали огромните черни очила, който закриваха лицето й, и разпусна косата си, грижливо пристегната до този момент от шарена забрадка. Беше мис Тера. Мъж с вид на иконом я настани в една от стаите на първия етаж и затвори вратата след нея.

- Нека да поблагодарим на г-н Петров. Дошъл е чак от България, за да ни представи лично проекта на своя инвеститор. Господа, всички знаем какви са предварителните условия по мостовото финансиране. Нека не принуждаваме нашия гост да чака дълго отговора ни. Предполагам, че още днес ще можем да формираме принципното си становище, нали?

Присъстващите се съгласиха. Петров се здрависа с всеки от тях поотделно и напусна сградата.

Буикът потрепера леко, когато шофьорът го подкара към хотела.

След около половин час мис Тера също напусна замъка.

- Събрахме информация, че ще предложи проекта и на още едно място. Вероятно ни няма доверие или има друга причина – каза беловласият здравеняк. Лицето му изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от солариум.

- Сигурна ли ти е информацията? – попита човекът, който като че ли обичаше по принцип да задава въпроси.

- Напълно сигурна! – Здравенякът намигна. Оня се досети и се усмихна. – Плюс това, изглежда е притеснен от нещо, бърза и... прекалява с алкохола.

- Виж ти, виж ти – затюхкаха се присъстващите. – Това е важно. На документи нещата изглеждат напълно приемливи, но...

- Те наистина са приемливи! – отсече председателят на борда. – Но това не означава, че не трябва да се хеджираме. Има рискове, които не влизат в познатите ни метрични системи. Просто ще искаме допълнително обезпечение на кредитната линия и ще увеличим цената на ресурса с няколко процентни пункта. Както е известно, в нашия свят личните недостатъци имат най-вече финансово изражение, те носят наказателна лихва. Не съм ли прав?

Помоли шофьора да го остави в центъра.

- Ще се ориентирате ли, господине? Цюрих е голям град.

- Всичко е наред. Няма да ви издам, че сте ме изоставили насред града съвсем сам.

Шофьорът кимна, лицето му остана безизразно. Да, чувството за хумор е непознато тук. Искаше да се поразходи, преди да чуе решението на беловласите. Банката, към която се бе обърнал за помощ, имаше значителни авоари в редица международни финансови институции; работеше на пазарите в Китай и в Обединеното кралство. Смяташе, че по принцип не беше проблем да му отпуснат парите. Знаеше, че ще харесат проекта. Но също така осъзнаваше, че те нямат доверие в неговата малка банка. Рисковете за тях не бяха от финансово, а от репутационно естество. За това му бяха изпратили мис Тера.

Вероятно трябваше да очаква подобно нещо, въпреки че му се стори прекалено старомодно, взето назаем от евтин криминален роман. Той имаше нужда от репутацията на тази банка. Тя пък имаше нужда да пласира парите си в ефективни проекти, като обере каймака на лихвата. Там някъде по средата интересите им щяха да се срещнат. Или не.

 

3.

Беловласите банкери взеха решението, оставиха на секретаря на съвета да изготви протокола и отидоха да обядват. Щяха да подпишат документа след това, а по-късно щяха да упълномощят председателя на съвета да уведоми Петров. Обядът беше много важен. Той е водораздел на деня, отделя младостта на утрото от зрелостта на следобеда. Обичаха да обядват и противно на разпространената мълва, по-често говореха за работа, отколкото за удоволствия и свободно време. Всъщност, за работата се говори най-приятно, когато не я вършиш, те знаеха това много добре. Затова банката им имаше впечатляващ престиж на консервативна, дори скучна институция в здравословния смисъл на думата.

Веселин Петров продължаваше да се разхожда. Не му се връщаше в хотела. Времето бе хладно, той бе само по сако, но не усещаше студ, просто му бе нервно и това го караше да потръпва.

„Цюрих е голям град!”, беше казал шофьорът на буика.

Голям, ама друг път. На отсрещния тротоар вървеше горда, изправена и някак делова мис Тера – със слънчеви очила въпреки мъгливото време, със забрадка на шарки и впито сиво манто, които й отиваше. Не приличаше на проститутка.

„Какво прави тук тя? Нямаме уговорка за среща, нещо повече – обещахме си да не се виждаме повече. Няма за какво. Аз ще намеря начин да разбера дали си е изпълнила ангажимента или просто е присвоила парите. Така че по-добре да не се виждаме, бездруго вероятно я виждам съвсем случайно.”

Не беше случайно. Тя го погледна, пресече улицата и тръгна до него, мълчаливо и спокойно, като че ли се бяха разделили само за миг преди това; беше неловко. Повървяха няколко минути заедно, сякаш търсеха тема да се запознаят, стъмни се, заръмя. Трябваше да се скрият някъде. Една голяма, сиво-бяла сграда им предлагаше удобна стряха.

- Следиш ли ме?

- Да – отговори тя. – Надявах се, че си някъде около хотела, защото вече не знаех къде да те търся. Обувките ми стягат.

Той не каза нищо. Ако имаше нещо за казване, то трябваше да излезе от нейната уста. Освен това предназначението на обувките е да пристягат ходилото. По принцип.

- Гладна съм. Искаш ли да обядваме?

Той кимна.

- Нека аз да предложа заведението. Ще ти хареса. Малко прилича на българска кръчма.

Тя вероятно си въобразяваше, че той изпитва носталгия по България.

Забързаха, и двамата не носеха чадър, краищата на забрадката й се полюшваха от вятъра, той й хвърляше по един поглед без да е напълно сигурен какво трябва да мисли. Може би просто сега не беше моментът за размисъл. И той беше гладен, чак сега го усети. Но първо трябваше да пийне нещо.

- Нека виното да е червено – рече тя, когато се разположиха на масата. – Моля.

Отиде до високия шкаф с вината и започна да избира. Не беше познавач, но му се стори, че тук така правят всички, нещо като израз на уважение, сакрална почит. Хареса една бутилка, защото му заприлича на автентична, и я посочи на сервитьора. Заведението не беше претенциозно, но към виното тук отношението бе специално. „Не знам защо й прилича на българска кръчма.”

Да, определено имаше нужда от тази глътка. Беше нервен. Ако му откажеха кредитната линия, проектът увисваше на косъм. Имаше, разбира се, алтернативен вариант, но той се очертаваше по-скъп и не така ефективен. Пък и...

- ... за хубавите неща – чу края на изречението й.

- Моля?

- Предложих да пием за хубавите неща, тези, които оставят следи в живота.

- Наздраве! – каза той и я погледна. Да, това беше жената от снощи. Но не приличаше на нея. Беше по-спокойна, вероятно вече не се страхуваше от него или поне така изглеждаше. – Ти тук си по работа, така че този тост не е съвсем на място.

Тя като че се натъжи.

- И ти си по работа.

- Различно е. Слушам те.

„Колко е делови. А пък аз исках да му благодаря за вчера. Не е моментът.”

- Изпълних заръката ти. Казах, че си зависим от алкохола и че ще пътуваш за Виена, за да търсиш финансиране за нещо си. Обясних им, че си се напил и си заспал, а аз съм се измъкнала от стаята ти. Нали това беше?

„Не беше само това.“

- Да. И?

- Нищо, възложиха ми да продължа да работя. Виж, това, което искам да ти кажа, е, че не мога да избирам. В смисъл, поставена съм в зависимост... по някакъв начин. От тях. Трябва да ги слушам.

Отпи от виното и се усмихна на себе си: изборът му не беше от най-добрите, не беше познавач на алкохола, компрометираше се като пияница, за какъвто убедително се представяше. Сви устни, намръщи се.

„Ама той и това можел да прави с устните си!”, възкликна мис Тера наум, взе назаем гримасата му и я постави на лицето си. Той не схвана. Каза:

- В някакъв аспект и аз съм зависим от тях. Вероятно и аз трябва да ги слушам. Но за да го правя правилно, ще трябва да слушам и теб, нали?

- Не е задължително. Аз съм тази, която трябва да следва другите – в буквалния и преносния смисъл. Трябва да те убедя да закъснееш за последния полет тази вечер, за да имат време да разберат при кого във Виена ще ходиш.

„Значи са клъвнали. Това е добре. Ще разберат, ще си направят изводи, това е част от плана ми.”

- Има и друго.

- Какво?

- Трябва да се опитам да те накарам да ме вземеш със себе си.

Колко е откровена, при това – заразително откровена, каза си. Дали не играе някаква своя игра? Не изглежда чак толкова умна, а и професията й я е научила на рисковете, която своеволието поражда.  

- Ами давай тогава! С какво ще започнеш?

- С менюто, разбира се. Умирам от глад.

Той погледна часовника си.

- Не се притеснявай, те ще ти се обадят към края на деня. Има време.

Наистина му се обадиха в края на работния ден. Свечеряваше се.

- Господин Петров – каза председателят на съвета, - моля за извинение, че позакъснях с това обаждане. Обсъждахме подробно вашия проект до този момент. Наложи се да поискаме справки от експертите и становища от правния отдел. Бих искал да ви уведомя със задоволство, че...

Проектът беше одобрен. Финансирането ще се състои. При по-различни от първоначално договорените условия, но ако междувременно бъде намерен начин да се допълни обезпечението с гаранция или...

Добре. Той това очакваше. Дори и не се надяваше, че ще възприемат всичко, даже нямаше да е професионално от тяхна страна, още повече, че вече индиректно ги бе убедил, че има проблем с алкохола, което най-често се дължи на проблеми, вероятно причинени от финансов недостатък.

„Какво означаваше тази нейна гримаса на обяд? Май избрах погрешно вино.“

Важното бе, че сега вече ще получи финансиране от реномирана първокласна банка, а това беше целта му. Пруденциалните изисквания към неговата собствена банка щяха да бъдет удовлетворени, това бе най-важното. Сега оставаше да си свърши работата в Австрия. Трябваше да се обади на Мазния.

После на неговите хора в България.

- Трябва да проведа няколко разговора. Може да отнеме час-два или малко повече.

Мис Тера стоеше до него в апартамента му в хотела и не смееше да го попита какво е решил. Даваше си сметка, че не можеше да направи нищо, ако просто й каже да си върви. Тя нямаше никаква власт над него. Просто ония, дъртите, щяха да я мъмрят и кой знае какво наказание щяха да й измислят. Всъщност, истината беше, че й е интересно с него. Мълчалив, малко безцеремонен, но пък сдържан и умен, това си личи. Плаща сметките без да ги чете и не се държи с нея като с уличница. „Поне не е елементарен като другите.”

- Тук ли ще стоиш? – попита той.

- Да се махна ли? – Тя рипна, уплаши се, бе готова да бяга.

- Полетът е утре в девет и трийсет. Проверих, това е най-ранният час. Ако искаш, вземи си от вас нещо за из път и ела по-късно да хапнем нещо. Ще тръгнем сутринта оттук. Сега, моля те, извини ме.

Побърза да се обърне, върза непохватно забрадката, за да скрие усмивката си. Беше доволна. Дори повече, но не смееше да мисли за това.

Прибра се в квартирата, пусна пералнята, тананикаше си нещо, когато мобилният й иззвъня. Беше майка й. Имаше съквартирантка, тя бе пуснала някаква класическа музика, помоли да я спре.

Ставаше нещо.

Излезе на терасата, говори дълго, с недомлъвки, въртеше се и се усукваше като клонка на върба, беше висока, но повече слаба, в мрачината приличаше на вейка, готова да отлети при всеки полъх на вятъра.

- Видя ли, че осветлението на терасата пак не работи? – попита я съквартирантката, когато се върна в стаята. – За какво ли плащаме този наем?

Не отговори, преоблече са набързо, дънки, маратонки и една шапка я съпроводиха в тъмното. По пътя се обади на пиколото.

- Свържи ме с неговия апартамент.

- Още ли не му знаеш мобилният? – изхили се.

- Прави, каквото ти казвам!

Петров беше в конферентна връзка. Работеше скайпът на компютъра, телефоните бяха в ръцете му, приличаше на многоръкия Шива. Изобщо не чу, че телефонът в апартамента му звъни, долови само дразнене, усети го, но трябваше да довърши.

Минаха няколко часа, диалозите вече го изтощиха: „Щом искат оценка за въздействие върху околната среда, направи я!“ – „Трябват ми три дни!“ – отговориха отсреща. -  „Имаш един ден!“

Искаше да изключи всичко около себе си. Чувстваше се окабелен, излъчваше, но но приемаше нищо. Искаше да е тъмно и да... я види.

Размърда слепоочието си. Сега се досети. Някой беше звънял на телефона в апартамента. Всъщност тя вече трябваше вече да е тук. Погледна часовника си. Да, трябваше, нали така се уточниха. Но не беше тук.

По дяволите! Май ставаше нещо.

Някъде в аптечката в банята май имаше аналгин или нещо такова.

Мобилният го стресна. Жена му.

- Как си, скъпи? Тук купонясваме яко!

 

4.

- Какъв е поводът?

- Как какъв, да не си забравил? Днес е рожденият ден на срещата ни! Чакам подарък!

Главата го стегна още повече. Къде е аналгинът, по дяволите!

Вилата му беше разкошна. Макар да бе ноември, там той беше инсталирал инкрустирани като мебели горелки с газови бутилки, които разпръскваха топлина от ефектни помпи. Поляната бе осеяна с бели салфетки, а млади сервитьори носеха напитки наоколо.

- Ще се чуем по-късно – отговори и затвори.

„Чудесно!“, помисли тя.

Целуна мъжа до себе си. Той я прегърна така, сакаш я пази от студа. Но не я пазеше от това. Тази жена обичаше мъжете. Мъжете обичаха тази жена.

- Искам още балантайс – каза, за да се чуе гласът й. Всички знаеха какво означава това. Белите чаршафи на външните беседки се вееха на студения вятър – платна на кораб без посока, партито беше във вихъра си.

Дойде мъж в цвят на балантайс, тя го прегърна, целуна го, съблече го и после остана доволна, че цветът на кожата му съвпада с този на тъмнината. Тя обичаше този балантайс, това бе поръчала, това консумираше. В София бяха надошли много мургави бежанци, каталогът й растеше, жаждата също.

Двете й приятелки се кикотеха в съседната беседка. Не бяха сами.

Беше светло в двора. Горяха десетина факли, имаше прислужници. Хората се смееха, беше празник в тъмнокафяво.

 

5.

Слезе във фоайето на хотела. Слава богу, пиколото не знаеше какво е почивен ден, все беше на мястото си.

- Ти не може да не знаеш адреса на мис Тера – отбеляза Петров. – Нали?

Пиколото доби вид на човек, чиято заетост го прави разсеян и непаметлив.

- По-вероятно е да го знам, като се замисля – отговори.

- Ето ти лекарство, за да опресниш паметта си – той го здрависа и остави банкнотата в ръката му. Той я погледна спокойно и съучастнически, сякаш очакваше да проговори, взе едно листче от рецепцията и написа нещо.

Вдигна яката на сакото си, навън бе ветровито и студено. Извика такси, подаде бележката на шофьора. Той кимна и запали двигателя.

Няма кой друг да ме е търсил на този телефон в хотела, мислеше напрегнато той. Трябва да е била тя. Но защо не попитах долу на рецепцията? Там вероятно щяха да ми кажат дали някой се е обаждал, нали връзката става чрез централата. А може и да не е така. Както и да е, щом не дойде досега, значи нещо е станало. Не ми пука за нея... е, може би не е точно така, но чрез нея мога да се добера до информация. Мисля, че и аз й трябвам за това, в крайна сметка тя работи за пари. Тогава защо ми върти номера? Има нещо, трябва да го разбера.

Чистачките на таксито дращеха предния прозорец. В главата му влизаха тези чистачки, побъркваха го.

- Да имате случайно аналгин?  Или нурофрен? Нещо такова...

Шосето лъщеше, осветено от уличните лампи, и приличаше на стъкло, полято с жълто-бяла боя. Нямаше задръстване, но му се струваше, че пътуват твърде бавно.

Шофьорът не каза нищо.

„Бързото каране е унижение за пътника, никой професионален шофьор не кара бързо.”

Интересно какви са тогава шофьорите на линейки. Няма значение. Даваше си сметка, че пак е нервен, важно беше да стигне до адреса. Тежък ден. Очевидно в тази държава никой не страда от главоболие.

Влязоха в нещо като отделно градче, имаше нискоетажни блокчета, заградени с малки бели оградки, детски площадки и пейки. След малко спряха. Погледна бележката. Да, номерът съвпадаше с този на табелата отсреща. Плати и излезе. На входа имаше портиер. Погледнаха се, пазачът се обърна и му даде да разбере, че не се вълнува от посещението. Стигна пеша до третия етаж. Апартамент 7 беше вляво. Коридорът бе слабо осветен, но чист.

Почука на вратата. Още веднъж. Отвори младо момиче, пак на около двайсет, с уморен и сънлив вид.

- Търся мис Тера.

Тя се усмихна.

- Няма я в момента.

- Ще ми позволите ли да я почакам вътре?

- Да, заповядайте.

Уютно, женско жилище. Топличко. Имаше много книги, това му се стори идилично и някак не на място. Доближи се. Я виж ти – Фройд, Шекспир, Ницше, Валери Петров... Тези момичета май четат всичко, което им попадне. Вероятно така четат и мъжете, когато си плащат. Книгите поне остават на лавицата, за спомен, мъжете – едва ли.

- От библиотеката са, ако изключим Валери Петров. Това томче си е мое. Чета го вечер. – Съквартирантката й очевидно можеше да чете. Това не е необичайно, помисли си.

- Значи обичате поезия?

- Да, това уча.

Виж ти! Не е за вярване. Може пък да е истина. Няма да я питам в кое учебно заведение пребивава, за да не си помисли, че не й вярвам. От прозореца се виждаха другите блокчета, прозорците светеха и вътре беше пълно с живот. На простора се вееше бельо. Той познаваше тези червени гащички, прииска му се излезе и да...

Обърна се. Тя се усмихваше. Да, човек който гледа женско бельо с настървение, мълчаливо и гладно, не е дошъл тук, за да споделя мисли за Шекспир.

- Това сигурно е някакъв жилищен комплекс, като тези в София.

- Да, повечето тук сме студенти. Някои вече имат деца. Наемът не е висок, но и условията не са кой знае какво.

- Може ли да  погледна от терасата?

- Да, вратата се отваря отдолу, има резе.

Комплекс за студенти ли? Какво прави мис Тера тук? Всъщност, това е хитър ход, вероятно. Никой няма да заподозре истинското й занимание. От балкона си личеше, че тук живеят спокойни млади хора. Нямаше гуляйски викове и счупени бутилки по алеите. Погледна вътре в стаята, съквартирантката гледаше телевизия, той натисна щипката, свали червените бикини и ги прибра във вътрешния джоб. Зави му се свят от нещо, не знаеше точно какво прави и защо, но някак се почувства развълнуван от тази кражба, зашеметен и възбуден.

Тя влезе, намокрена, без прическа, с маратонки и някак занесена. Като го видя, блъсна се в хладилника и вазата отгоре се заклати, за малко да падне.

- Какво търсиш тук?

- Имахме уговорка. Ти не я спази.

- Търсих те. Не е тук мястото. Всъщност как те пуснаха долу? - Тя погледна скъпия му костюм, лъснатите обувки. Видът му беше на човек, който има висока цена, но нехае за това. - Нека излезем.

Той се съгласи неохотно. Навън беше студено.

Не излязоха навън. Поговориха в коридора. Защо идваш тук, аз не съм точно такава, за каквато ме вземаш. Не съм проститутка. Казвам се Теодора, уча психология, студентка съм. Да, правя го, не искам да говоря за това, но не съм професионалистка, налага ми се, нали знаеш как е. Бях до обществения трезор, той е денонощен, изтеглих от спестяванията си. Знам, че е късно, просто трябваше да изляза, исках да направя нещо веднага, така че майка ми да разбере колко много я обичам. Глупаво е, да. Утре ще й преведа парите, тя ще вземе самолета от София и ще е тук. Вече е много зле, поне да й направят последни изследвания. Нямам пари за операция и за лечение. Просто да сме сигурни в диагнозата. Няма да мога да дойда с теб във Виена. Каквото искат да правят с мен, най-много да поискат парите си обратно, ще им ги върна.

Извинявай, аз не знаех това. Съжалявам. Знаеш ли, относно майка ти... Мога да помогна. Не, не бързай да отклоняваш предложението. Няма да искам нищо. Може би вече получих това, което исках.

Замълчаха. Тя стоше съвсем близо но дего, като наказана, свела глава пред гърдите му, гледаше в земята. Той прокара ръката си през мокрите й кичури, изправи лицето й, очите й светеха уплашено и някак тъжно едновременно, захапа леко устните й. Тя искаше да се гушне в него, но не посмя. Не искаше да я съжаляват.

Нямаше довиждане. Тя затвори безшумно вратата след себе си. Мис Тера изчезна. Завинаги.

 

6.

Мазния го прие с радост. Обичаше да приема съгражданите си в своята малка уютна къща край Виена. Те кацаха на летището, пътуваха с лимузините си през целия град, после преминаваха пред зелена горичка, чистите алеи, красивите тротоари и пръснатите есенни листа, разхвърляни навсякъде, хаотично, безсмислено, като избълвани от развален банкомат. Всичко създаваше убедителна представа за тих разкош, за уединение, съчетано с романтика, богатство и грация, характерна за кралски особи. Смяташе себе си именно за такава.

- Здравей, Веселине, очаквах те – каза, стана и го поздрави.

Беше човек на около шейсет и нещо, подпухнал и тромав, лицето му изглеждаше надуто, той пиеше от сутрин уиски с много лед и вода, като Чърчил, неговия любимец.

- Добре изглеждаш, не съм те виждал повече от година – направи му комплимент. „Същият си, в теб може да се промени само възрастта, скучен финансов сухар такъв”, каза си и добави: - Как е България?

Мазния мразеше България и българите, също като неговия аристократичен любимец, но не се мъчеше да разбере защо. Може би така му харесваше.

- България е добре – каза Петров. – За българите не знам.

- Че то колко ли българи останаха в България? Ходите да гласувате като овце на заколение, после идва бурята, властта ви завихря като циклон, на повърхността излиза най-кухото, мътилката, безполезното, то лочи каймака, а малкото ценни хора, онези, които тежат с ума си, те изпадат на дъното, лежат без въздух, без мнение, без бъдеще... Да, България е във вихъра на собственото си падение, вече повече от двайсет години.

Направи пауза, пое въздух и продължи:

- Както и да е. Прегледах проекта. Добър е. Дори е задоволителен. Изчислих и печалбата ти.

- Доста си поработил.

- Не ме подценявай. Инвестиионното банкерство не пречи на търговското.

Мазния беше направил доста пари през последните десетина години от спекулативни игри на фондовия пазар, занимаваше се главно с деривати и фючърси, но търгуваше и с базови финансови инструменти. После се оттегли, очевидно предпочиташе онова в чашата. Говореше се, че купува и продава влияние. Веселин Петров знаеше, че чрез него ще се сдобие с обезпечително финансово улеснение, което щеше да даде желаните допълнителни гаранции и уверения.

- Не ти предложих нищо за пиене.

- Не, благодаря.

Той отпи бавно една голяма глътка. Хвърли чашата върху бюрото, сакаш искаше да уцели нещо с нея.

- Няма да те лъжа, пари мога да осигуря. Има пари в нашия свят, ресурсът, с който работим, е налице. Лихвите станаха почти нулеви, финансовият свят се променя, парите не струват нищо. Мирише на война. Виж, такива проекти като твоя, не да те хваля, заслужават внимание. Те съживяват парите, задвижват мускулите и ума, напрягат енергията... Хубаво нещо са парите, но нямат собствена стойност, за жалост; не, те са само олицетворение. Може би и вдъхновение, кой знае..

Замисли се. Веселин Петров го слушаше внимателно, Мазния бе хлъзгав, алчен, коварен, хищен и изпечен мошеник, но не бе глупав.

- Няма да ти искам процент от проекта. Така реших. За ресурса ще ти взема малка комисиона, ще го получиш на траншове, при всеки транш ще ти посочвам размера на комисионата. Ще я определям едностранно, защото ще искам да наблюдавам движението на проекта, за да калкулирам риска. На място няма да идвам, не обичам морето, Черноморието – още по-малко, болят ме ставите от влажния въздух. Трябва да сме благодарни на комуникациите, те направиха хората по-информирани и по-глупави, разбира се. Престанаха да мислят, защото лесно се осведомяват за всичко. Ето защо не съжалявам, че остарявам: хем лесно се информирам, хем още мога да преработвам информацията и да отсявам важното.

Наля си уиски и натисна палеца на една специална метална бутилка със сивкав оттенък, откъдето пръсна струя газирана вода, после се обърна и извади лед от хладилен шкаф. Не бързаше.

Веселин Петров съобразяваше положението. Той беше получил от белите старчоци одобрение за ресурса, необходим за проекта. Мазния само трябваше да осигури подписването на втори договор за финансиране на същия проект. Петров щеше да заложи вземането си по този договор пред щвейцарците.

- Но ти си осигурил парите, нали?

Значи Мазния знаеше.

- Посрещна ли те онази дъртачка - продължи той - или вече е гушнала букета? Има два-три процента от банката им, а те я представят така, сякаш зависи нещо от нея. Казват, че навремето била красива жена, дори била образована, но ония бели мечоци я накарали да работи за тях и постепенно й взели акъла... Те го умеят това.

Мазния го настъпи, без да се усети. Сепна се, досети се за Теодора. Дори за миг си представи, че тази бабка, смешна със своя силикон и грим, която го чакаше в буика, за да го съпроводи или да му прави компания, навремето е била като Теодора... Настръхна.

- Да, запознах се с нея.

- Няма значение. Тя не ми е интересна. Добре, времето напредва, на мен ми е приятно да си бъбрим, но все пак да бъдем делови. Ще ти осигуря договора. Искаш да си двойно гарантиран, допускам, че това искаш, нали...

- Да. – Петров не виждаше смисъл да увърта.

- Това ще ти оскъпи ресурса, внимавай да не изпуснеш проекта.

- Няма. - Част от проекта бе лично негов. Бе осигурил това още преди половин година. Инвеститорите, които притежаваха правата, работеха от свое име, но фиксиран процент, процент от цялата стойност, бе негов. За това не знаеше почти никой, най-малко собствениците на банката, която оглавяваше.

- Трябва ти договор, за да формираш вземане, което да заложиш, самият ресурс не ти е нужен, имаш го вече, нали така?

- Да.

- Това улеснява нещата, но ще ми трябват три или четири дни. Ще ти се обадя другата седмица, ще уточним подробностите, смятай въпроса за решен. Можеш да успокоиш старците в добрата тиха Швейцария, че въпросът се пече, а фурната е добра и сладкишът ще е готов съвсем скоро. Те обичат да похапват! Наздраве!

Веселин Петров беше доволен. Нямаше повече работа тук. Нещата изглеждаха добре, проектът щеше да стартира съвсем скоро. Време беше да се прибира.

 

7.

От летището отиде направо в банката. Акционерите вече бяха уведомени, директорите оформяха последните приложения към споразумението, юристите подготвяха обезпеченията. В София се чувстваше добре.

Извика началника на сигурността, полковника от резерва Гроздев.

- Поздравления, шефе! – измазни му се той от вратата.

- Това е успех за всички. Банката ще получи сериозни приходи, акционерите – също. Мисля, че има начин и ти да получиш дял от този успех.

- Аз ли?

Гроздев беше човек на един от големите акционери на банката, знаеше, че е защитен, но в същото време съзнаваше, че няма да стане богат от заплатата си. А на друго не можеше да разчита. Затова се изненада.

- Ще учредим съвместна фирма с теб, господин полковник.

- Добре, чудесно! – Гроздев не вярваше на ушите си. Директорът на банката ще се сдружава с него? Защо?

- Обектът, който предстои да се изгражда през близките три години, има подобекти, много структурни звена ще трябва да вземат участие в изграждането, това е голям проект.

- Да, чух за това. Впечатляващо е.

- Ти ще поемеш охраната на всичко това. Ще работиш заедно с охранителната фирма на главния инвеститор, ще сте равнопоставени.

- Това е супер!

Веселин Петров беше обмислил това още в самолета за България. Изпрати няколко есемеса, а на летището проведе два разговора. Въпросът беше уреден.

- Искам обаче сега да направиш нещо за мен. Ще провериш нещо в Швейцария, по твоите канали, без шум. Това е само между теб и мен.

Полковникът разбираше от тези неща. Лицето му стана напрегнато, приличаше на ловджийско куче, получи инструкциите, нямаше да се изложи, а и задачата беше напълно по силите му, имаше към кого да се обърне, получи малък аванс, така че просто трябваше да докаже, че е готов да поеме нова фирма. Я виж ти! Той – с фирма! Собствена! Почувства се добре.

 

8.

Шофьорът му се движеше бавно из софийските улици. Той дремеше на задната седалка. Обикновено четеше нещо, за да убива времето. Сега не му се четеше, беше уморен. Прибираше се вкъщи.

Беше наел вила в южното подножие на Витоша, там въздухът бе по-ведър някак, по-спокоен. Предложиха му да я купи, но не бързаше, вече няколко години отклоняваше офертата. Цената беше твърда, имотът си струваше.

Телефонът иззвъня.

- Вече се притеснявам за теб! Изобщо не се обаждаш? Нима не се сещаш за мен? Вече съм ти обидена! – задъха се жена му в слушалката.

- Прибирам се. Шофьорът ми ме уважава с ниска скорост, както знаеш. До половин час съм при теб.

Шофьорът чу казаното, но бе свикнал. „Бързата скорост е унижение за пътника.“ Този пътник му плащаше заплатата. Беше старателен и трябваше да показва уважение.

Пейзажът беше скучен, стърнищата бяха мокри, жълти и зелени, унили. Земя. Тера. Затвори вратата. Тера инкогнита. Светът е малък. Като Цюрих. Защо ли непрекъснато мислеше за това? Сигурно заради съдържанието на вътрешния джоб на сакото. Там имаше нещо червено.

- Провери под леглата, но бързо! – каза строго домакинята с копринен пеньоар и фиби в косата.

- Вече проверих, госпожо.

- Всичко ли е наред?

- Да, госпожо, изметох всичко, полях цветята...

- Какви цветя? Питам те има ли презервативи и бутилки?

- Не, госпожо.

- Ама че си тъпа! Дори не знам защо те наех. Зашивай си устата и отивай в кухнята. Когато стане време за вечеря, ще те извикам. И само да си казала нещо! Ще те разпоря!

„Теб те разпраха снощи, кучко такава – каза си прислужницата. – Да не мислиш, че не видях?“

Черната кола бавно влезе в гаража. Вратите се затваряха автоматично, датчикът отчиташе идването на автомобила, в него бе вградено и друго устройство. Светнаха два прожектора. Бе хладно и свежо. Някъде гукаше птица. Тихо. Полъхваше северен вятър. Замириса на трева.

Той слезе.

- Утре по същото време.

- Да, шефе.

В къщата беше уютно. Чуваше се музиката от спалнята на втория етаж.

- Чакам те тук! – провикна се жена му.

Изкачи стъпалата. Вървеше бавно, за миг му се прииска да е в покрайнините на Цюрих и да търси апартамент 7 в едно малко блокче.

Стоеше права до масичката с тоалетни принадлежости, имаше интересна прическа, висока и стройна, с властен поглед, който казваше: „Това съм аз, колкото и невероятно да ти изглежда!”

„Хубава жена – помисли си. – Красотата й е като ваденка, апликация, ако я махнеш обаче отдолу няма да видиш нищо. Просто няма нищо отвъд това.”

Целуна го и го блъсна върху леглото.

- Къде са ми подаръците?

- Не нося подаръци.

- Тогава ще си платиш!

Тя започна да разкопчава колана му. Спря ръката й. Стана и отвори гардероба. Десет вратовръзки, пет-шест колана, ризи, опънати и подредени като гвардейци стояха до костюмите му. В гардероба цареше армейска атмосфера, войската чакаше генерала си. Само дето не му се воюваше. Приплъзна бавно вратата обратно. Не искаше да се преоблича. Така му беше добре.

- Какво има? – тя не беше го виждала такъв през последните осем години, всъщност откакто бяха заедно. Не бяха семейство, но всички ги припознаваха като такова.

- Нищо. Искам да се разделим.

Последва разговор, от който прислужницата, залепила ухо до френския прозорец отвън, остана съвсем доволна.

Слезе в хола на първия етаж, пусна телевизора и легна на дивана. Я, дават „Роки ІІІ”. Харесваше Сталоун. Но не можа да издържи и до третия рунд. Сънят го нокаутира.

 

9.

Полковникът от резерва Гроздев си беше свършил работата.

- Това са данните на жената, трите имена и лична информация. Настанена е в клиниката вчера. За заболяването нямам информация, по-трудно е, знаете.

- Това не ми е нужно. Доволен съм, благодаря ти. Между другото, след два дни пътуваш за Швейцария.

- Пак по този повод ли?

- Не, включих те в състава на делегацията. Ще подписвате споразумението и няколко договора с нашите партньори.

- Е, значи ще пътуваме заедно.

- Не, аз ще пазя банката през това време. Нали сме партньори?

Не се налагаше да пътува той. Всъщност, щеше да е добре, може би. Но не беше задължително. Няма да издържи, вероятно ще вземе такси и ще потърси нещо или някого в покрайнините на Цюрих. Кого обаче да търси там? За Теодора не знаеше нищо. А мис Тера беше изчезнала зад вратата на едно студентско общежитие. Завинаги.

Каза името на клиниката и секретарката след малко го свърза с директора й. Уточниха подробностите. Сумата покриваше всички разноски по операцията и лечението на жена с име, което бе намерил Гроздев.

- Извикай главната счетоводителка! – каза на секретарката.

- Ще преведете тази сума по банковата сметка на клиниката в Швейцария – каза й, когато влезе; подаде й лист. -  Ето информацията, която ви е нужна.

- От чие име да бъде преводът, господин Петров?

Анонимните дарения се възприемаха, но не бяха вече на почит. Още повече, той бе разкрил самоличността си пред болничния директор. Няма смисъл да крие нищо, в крайна сметка какво значение има?

- От мое име, дебитирай разплащателната ми сметка в банката.

Стана, разхлаби вратовръзката си и погледна през прозореца. Последните есенни листа се държаха със сетни сили за клоните на дърветата. После се изтощаваха от напорите на вятъра, пускаха се и литваха – едни към небето, други към земята.

Прииска му се да излезе навън. Отвори вратата, влезе при секретарката. Тя пишеше нещо на компютъра. Като го видя, стана. Погледна го - бледен и отнесен, запита:

- Нурофренът с чай ли? Или с вода, както обикновено?

Едни листа летят към небето, други падат на земята.

- Отложи срещите ми за днес. Има ли нещо спешно всъщност?

Секретарката се помъчи да си спомни, тя не можеше да прецени кои от срещите са важни, кои – спешни, но беше съвсем добронамерена и изпълнителна. Той усети притесненинето й.

- Няма значение, телефонът е у мен. Ако има нещо, обади се.

 

10.

-  Само не ми води Скумрията тук! – изкрещя ядосано майка му. – Не мога да я понасям!

- Няма, обещавам – отговори Веселин Петров. Усмихна се. Майка му ще се зарадва, че са се разделили.

- Натисни малко газта, де! – уважението на шофьора му очевидно растеше с всеки изминал ден, защото колата вече едва се тътреше по шосето. – Ще пътуваме два часа до майка ми!

Засилена и устремена, колата изглеждаше съвсем добре по пътя към малкия град. Сякаш знаеше къде отива и се радваше, че го прави.

- Знаеш ли откога не си идвал? – попита го майка му още от входа.

- Не съм си отбелязал в календара.

- Но аз си отбелязах. От шест месеца и осем дни.

- Не свикна ли вече? Аз съм така от години. Искам да ти разкажа нещо.

- Първо запали камината и донеси още дърва. Студено ми е.

Майка му се радваше, че ще си поговорят, това не беше се случвало много отдавна. Последните осем години промениха сина й. Годините ли бяха, Скумрията ли, тя нямаше такъв син, този с вратовръзките не беше нейният. Но той й беше единствен.

Приседна, знаеше да е тиха, надяваше се да разбере, искаше да знае повече за него, даваше си сметка, че не може да промени нищо, но сърцето я болеше, като го гледаше такъв.

- Съвсем си побелял – каза му, докато той драскаше кибрита. – И си кожа и кости. Защо не се храниш?

Той не отговори. Не му се мислеше за това. Седна до нея и започна да говори. Бавно, тромаво, с големи паузи. Гледаше пред себе си, а майката си спомняше как се връщаше от училище, гузен и смешен, когато казваше, че е изкарал лоша бележка, все така стоеше, забил нос в пода, не знаеш да го гушнеш ли или да го напляскаш.

- Не е важна оценката. Важното ти е преценката ти да е правилна и да си взел поука. Тогава оценката ще се промени, а и ти с нея – казваше баща му и го потупваше по рамото.

Никога не го заплаши, не му повиши тон, не го удари.

„Има Господ!”, каза си майката, когато разбра, че няма да вижда повече Скумрията. Изуми се, като чу за Теодора. Разказът му стана съвсем разкъсан, той прикри някои подробности, както и съдържанието на вътрешния си джоб („Ще ме вземе за фетишист, а може и да съм точно такъв!”), но общо взето искаше да го сподели с някой, не се сещаше да има приятел.

- Опиши ми момичето – помоли тя.

- Ами около двайсетгодишна е, учи в...

- Така не се описва жена! – прекъсна го.

Той затвори очи, представи си я, стана му хубаво, меко и топло.

- Прилича на креолка. Кожата, не, устните й са...

- Това е друго нещо! Продължавай!

Слушаше го, притихнала и спокойна, огъня от камината я правеше млада и някак замечтана. Сякаш чуваше гласа на съпруга си, бащата на Веселин. Нищо не му каза. Знаеше, че той и не очаква коментар. Но изведнъж почувства силна обич към сина си, привързаност, която беше забравила, пред нея стоеше влюбено момче, объркано, богато и бедно едновременно, младо и побеляващо. Само съдбата можеше да му подскаже какво да направи, ако не му подскаже, значи така е трябвало. Стана, целуна го по челото и каза престорено строго:

- И утре да отидеш до гроба на баща си. Срамота е!

Може пък баща му да му подскаже.

 

Преди Коледа столицата стана много красива. Цветни, бели, сини и червени стъклени снежинки украсяваха улиците, увиснали навсякъде. Светеха и през деня, и през нощта, за да компенсират сигурно липсата на сняг. Беше девет часа сутринта. Колата му спря на входа на банката, той отвори задната дясна врата и излезе. Беше по сако, не обичаше да носи връхни дрехи.

Две жени стояха до входа, зъзнеха. Едната, по-възрастна, духаше в ръцете си, въпреки че носеше ръкавици. А другата я държеше под ръка и й говореше нещо. От устата й излизаше пара.

Това беше Теодора, позна я, въпреки че лицето й едва се виждаше.

Нещо се обърна вътре в него, сърцето му застана наопаки и спря дъха му. Страхуваше се, че ще умре съвсем скоро, внезапно и естествено, защото очевидно нещо ставаше, стомахът му се сви, затова каза бързо:

- Здравей, радвам се да те видя! – Учуди се на пискливия си глас.

Тя повдигна главата си. Гледаше го право в очите.

- Мама искаше да ти благодари лично.

После обърна погледа си, за да скрие нещо.

- И аз искам да... ти благодаря и исках да те видя...

Жената се спусна към него, изтръгна се от ръката на дъщеря си, прегърна го, заплака, говореше нещо, но лицето й беше зарито в черното сако, само се чуваше хлипане. Теодора не говореше, само гледаше и мълчаше, настръхнала беше.

Веселин Петров беше добър шофьор, може би затова все се караше на шофьора си. Навремето обичаше да шофира, но това беше, когато... Няма значение.

- Дай ключовете! – каза му.

- Но шефе, аз...

- Давай ги! И те пускам отпуска до Нова година!

Погледна към жените – весел и лек, приличаше на хлапак, който иска да се изфука с новата си кола.

- Качвайте се! Искам да ви запозная с някого!

Четиримата стояха до камината, пиеха чай. Имаше много за разказване. Операцията. Лечението. Влаковете. Студа. Образованието на Теодора. Високите цени. Колко е важно здравето. Да са живи и здрави младите. Иде Рождество.

- Веселине, иди за още дърва, хайде! Ние ще пошетаме в кухнята – майка му подхвана за ръка жената, която скоро бе изписана от клиниката в Швейцария, и двете тръгнаха към печката в другата стая. Затръшнаха вратата. Имаха да правят нещо.

Взе кофата до вратата и излезе. Теодора се загърна с шал и тръгна след него.

- Виж, заваля! – каза тя. Небето предеше завивки, на цветя, хвърляше бяла вълна отгоре, блестеше.

- Ще имаме чудесна Коледа! – той остави кофата внимателно на земята, сякаш се страхуваше да не се счупи.

Проследи с поглед краката й, роклята, гърдите и стигна до косата. Шалът беше излишен.

Погали я, силата му я погълна, тя не издържаше вече, бе нежен, искаше я, впи устни в нейните, жадно я целуваше навсякъде. Тя правеше същото, прималя й, разтапяше се цялата, щеше да припадне, нямаше сили за нищо друго освен за любов. Събра сили, каза:

- Искам си гащичките.

Той я взе на ръце, блъсна вратата с рамо, целуна я.

- Точно сега няма да ти трябват – отговори.

Влязоха в къщата.