И тая неделя тя се ядоса. Отново и отново не я пощяха за булка. Да, ергени в селото бол, ама си търсеха само моми за временна употреба. И после зарязваха бившата девица…

Хитри момци, ей. Завъртаха се около момата, използваха, използваха, използваха – и изчезваха, когато видеха, че вече не се котира. Отиваха или подир друга местна хубавица, или се предлагаха на задбаирска някоя, или се мъчеха да добарат мома от пътя, що се виеше покрай селото…

А момата си беше права да се ядосва. Три пъти вече я сгодяваха, гордо се фръцкаше из  насред село в бяла рокля… Все заобикаляше черквата, все разчиташе, че вечно ще е така на показ за сгледа и завист, пък момците кандидати намаляваха и един ден… С две думи – пак се въртеше на мегдана, но в бивша бяла рокля…

Тейко й изкрейзи. Де седне, де стане – все кълнеше момците. И най-вече хубавите момичета, що отнемаха първенството на щерка му. Е, не всички де – туркинчето не смееше да споменава, щото те с неговата бивша хубавица бяха приятелки, пък и тейко й от съседното село също беше улав и бесен, та някак си…

Но пък момците що псувни отнасяха… Лоши момчета, неправилно мислещи, неразбиращи. Не искат дъщерята, а търсят някоя нова, още неупотребявана. И с чисто все още име да е…

Какво му е на неговата? Опитна, тарикатка, можеща от мухата слон да надуе дори…

Ама не я щат!

Да можеше… Ех, да можеше… И не искаше да разбере, че на бодлива крава Бог рога не дава. Да, де – имаше си той яки рога, ама се скапаха. Та сега беше за смях даже на младите момчета, що се пръкваха на селския мегдан за редовното хоро…

А какви бяха с дъщеря му… Той колеше и бесеше в селото. Вярно, навремето не го щяха и у местното школо – прост бил. Хем за него се застъпиха и баща му – пъдар беше, и майка му, и чичото – хептен чорбаджия. Накрая го уредиха, даже работа му намериха – тулумбаджия го направиха. Рече, че си е оправил нещата, когато се роди щерката. Ще я обикалят юнаци, ще въртят алъш-вериши с бащата щастлив…

Ама се оказаха тия момци все трикатчета. Който каквото можа – награби, яката раздруса щерката, после се заоглеждаше за нова годеница…

По едно време бащата реши, че новото селско даскалче ще стане и за зетче. Смухлено, винаги съгласно с чорбаджиите, на вид благо – в авропейско костумче, зализано като че само с език си правило косичката, хитро, та чак плъзгаво…

Ама май и там нещата се избушиха и… Момата отново остана мома. За пред хората.

И сега кметът, вместо тия момци несвъртащи се на едно място да укроти – подгони него. Защо не си пазел дъщерята, защо поразниците я направили… Гювендия! Пфу…

Проклет кмет! Мразеше го. Най-вече, защото му предложи и нему щерката, а оня – вместо да влезе в дома му и зет приведен да стане, си намери своя хубавица. И даже взе да напира някакъв ред у село да турга…

Мразеше бащата и останалите момци селски. Най-вече тия, дето не искаха дъщеря му да харесат. Наглеци! Имат такава мома – зряла, та пресладка, примамваща, обещаваща…

А ония други моми харесваха. Коя с отчасти бяла още рокля, коя неоклепала се още, коя примамваща в обещания и далечни усмивки…

Пфу…

На зле отива тоя свят…

Каква знаменита селска рода искат да изчегъртат…

Ама доще Видовден… Пак ще потърсят момците – и щерката, и бащата й… Друго да не е, барем къща у чужбинско може да предложи зестра. И жълтици в чекмеджето, и кюлчета тежко злато.

Само съгласие да дадат момците. И глас…