Дребни прашинки се носят грациозно във въздуха, блещукащи на светлината от запалената ароматна свещ. В тъмната стая ухае на завехнали рози от онзи голям букет върху масичката за кафе. Изсъхнало розово листенце се откъсва плахо и полита надолу към прашния под, донасяйки далечни спомени и меланхолия. Дантелите по роклята и шала ми се поклащат нежно, докато сменям позата си на кадифения диван. С един тягостен замах започвам да въртя тънък кичур от черната си коса между пръстите, потънали в униние. Дълбока въздишка се изтръгва от сухото ми гърло, докато от радиото се носи тъжна френска песен, танцуваща във въздуха и флиртуваща със спомените ми. Помня го. Черноок красавец, здрав като кон и нежен като коте. С него сме посещавали Франция много пъти. Помня всеки горещ ден, и всеки страстен миг, изграждащ поредната почивка в Кан, или Ница, Сен Тропе, Париж...  Сякаш всичко е така далечно сега, така престаряло, все едно от отминал живот. Няма ги вече целувките пред Айфеловата кула, няма ги и миговете, когато отхапвахме от общ кроасан на старото пристанище в Марсилия. Сама съм, напълно сама в тази пуста стая, изпълнена с картини от незапомнени художници, празни бутилки от вино, паяжини, и снимки от щастливите ни мигове като двойка. Той ми липсва с всяка една частица на сърцето ми и имам чувството, че го няма вече цял век. Жадувам отново да го зърна, да погаля разрошената му коса, да го попитам дали иска да хапне от вчерашната мусака, а после да му предложа да гледаме някой стар черно-бял филм, на който той ще заспи. Спомените се нижат пред очите ми един след друг и образуват нещо като гирлянд на миналото. Всеки спомен е като отделна снимка с пояснителен надпис, грижовно написан със завъртулки и на френски език. Сърцето ми беше живо и покрито с цъфтящи рози и лалета, а сега е студено и празно като забравена от човечеството пещера. Ах, само да можех да го видя още веднъж.

В бравата се завърта ключ. Лампата светва и убива светлинката от ароматната свещ. Изправям се бавно и изящно, като кобра от красива кошница. Отивам до него и се вкопчвам в прегръдките му, отпускайки тялото си, сякаш ще припадна.

- Скъпи! Мислех, че никога повече няма да те видя! Любов на живота ми, слънце на Земята ми, въздух мой...

- Мило, сори, имаше опашка в МакДоналдс. Пак ли си в драматично настроение? Взех ти Биг Мак с големи картофки и кола. А, и лучени кръгчета – любимото ти.

26 януари 2021 г.