Дребни прашинки се носят грациозно във въздуха, блещукащи на светлината от запалената ароматна свещ. В тъмната стая ухае на завехнали рози от онзи голям букет върху масичката за кафе. Изсъхнало розово листенце се откъсва плахо и полита надолу към прашния под, донасяйки далечни спомени и меланхолия. Дантелите по роклята и шала ми се поклащат нежно, докато сменям позата си на кадифения диван. С един тягостен замах започвам да въртя тънък кичур от черната си коса между пръстите, потънали в униние. Дълбока въздишка се изтръгва от сухото ми гърло, докато от радиото се носи тъжна френска песен, танцуваща във въздуха и флиртуваща със спомените ми. Помня го. Черноок красавец, здрав като кон и нежен като коте. С него сме посещавали Франция много пъти. Помня всеки горещ ден, и всеки страстен миг, изграждащ поредната почивка в Кан, или Ница, Сен Тропе, Париж... Сякаш всичко е така далечно сега, така престаряло, все едно от отминал живот. Няма ги вече целувките пред Айфеловата кула, няма ги и миго ...